ТЕРЕЗА
Димитър Ангелов
Тази тъжна история се случи в едно градче в Бейра Интериор, през една от онези нощи, когато на хората, които не успяват да заспят, не им се иска и да мислят, а още по-малко да живеят, но се вкопчват в живота, също както въздържателите в идеята за въздържателство. А въздържателят е трагична фигура. Защото му се иска, но не иска да му се иска. Желае, но не желае да желае. Отдава се на удоволствието, но не иска да му се отдава. И накрая всичко завършва с провал.
- Значи, през всичките тези години си ме лъгала, че следваш агрономство, после география и не знам още какво, а всъщност - нищо - каза майка й. - Мислеше си, че не знам, нали? Неблагодарница! А аз да ти пращам повече от половината от мизерната си пенсия! Безсрамница!
- Знаела си, а не си ми казала нищо! Чудовище! Садистка! Развали ми удоволствието, провали ми всички планове - извика побесняла дъщерята, приведена леко напред, с изпънати назад ръце. - Ще те убия с оня нож, дето не реже, глупачке! Искам да видя как изтича кръвта ти, смесена с твоята "истина"!
- С него - не!
- Точно с него ще бъде. Гадна вещица, свиня такава...
Читателят навярно вече е забелязал, че пропускаме не само прекалено грубите и неприлични думи и изрази, а и други, още по-ужасни, каквито ни предоставят чуждите езици.
- Ще ти счупя главата с патериците, искаш ли? Ще ти изям очилата, ако трябва, защото ти не заслужаваш да ме виждаш. Защо си ме родила, малоумнице, на четиридесет години?
- Не говори така! Забранявам ти! Ти беше най-хубавото бебе в селото. Не ти ли стига, че сега си най-хубавото момиче в нашето градче?
- Аз не съм от градчето, а от столицата!
- Сега пък от столицата...
- И това ли знаеше? Изрод!
- Знаех, мила моя. Знаех също, че си тръгнала по лоши пътища.
- А-а-а! Ето сега ще видиш какво ще стане. Сега ще изплюеш камъчето, преди да съм те удушила!
- Тереза, не ме убивай - майка съм ти! - промълви старицата с пресипнал глас, предчувствайки как стягат гърлото й. - Поне ме прегърни за последен път! - и заплака, както се плаче за нещо отдавна изгубено.
- Шегувах се. Успокой се, утре ще отидем на панаира.
- Знаех, че се шегуваш, дъще, знаех си, че не си способна на такова нещо.
- А-а-а, знаела си? А защо не ми каза веднага, лъжкиня с лъжкиня, лицемерка, изчадие!
После неочаквано седна изтощена, стана отново, прегърна майка си и двете избухнаха в истеричен плач, тъй както се случва при корабокрушение и е нещо обичайно при особени отношения между майка и дъщеря.
- Хапни, дъще, хапни, ангелче мое. Кога ще ме дариш с внуче, с внученце?
- Никога! Никога няма да имам дете. Докато си жива. А дори и след това.
- Защо ме наказваш така? Защо ме измъчваш?
- Защото ми доставя удоволствие. Знам ли защо! Затвори си гадната уста.
- Не мога да гледам красотата ти, без да отворя уста от изумление, дъще. Ти ме плашиш.
- Плашило такова! Аз можех да бъда кинозвезда или поне телевизионна звезда, можех да бъда модел... Ако не ме разследваше постоянно... Отвори си очичките. Ти трябва да се гордееш с мен!
- Не се обиждай, но ти не си модел за никого...
- Не става дума за това, добиче! Мамо, извинявай!
* * *
Днес, когато отива на гроба на майка си, носи винаги една снимка. Оставя цветята и казва: "Ето ти и твоя внук. Виждаш го, нали? Хубаво ли миришат цветята?"
След това избухва в плач, според нея неутешим, който секва изведнъж - "Наистина съм голяма глупачка!". Избърсва сълзите си и въздъхва: "Поне да познавах това дете... Сигурно е някое нещастниче...".
Тръгва си, после се връща и прошепва: "Никога няма да се отървеш от мен, никога няма да узнаеш истината!"
© Димитър Ангелов
© Здравка Найденова, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.05.2010
Димитър Ангелов. Безмилостно творение. Варна: LiterNet, 2010