ЗА ДА НЕ СИ ЗАГУБИМ ПАМЕТТА
Калина Стефанова
Малко
вероятно е да сте чули за тази книга. Още по-малко вероятно е да я намерите
в книжарниците. А я има вече трети месец. Не, че това я прави някакво голямо
изключение. Повечето български книги разпределят “бутиковите” си тиражи основно
между автора и приятелите му. Тъжно или не, това отдавна си е факт. Както и
амнезията, която в различните си форми неусетно се настани в живота ни - кога
превзела ни насила, кога доброволно и много удобно поканена от нас самите. Точно
срещу амнезията е и тази книга. По принцип. С опита си - в частност - да спаси
от бързата забрава един човек и да го съхрани за живите. В този опит има много
благородство и малко от някакво особено, скрито отчаяние. Благородство, защото
в тези години на оцеляване за театралите, прави чест на двете съставителки (Вера
Найденова и Кева Апостолова), че са посветили време и усилия на своята приятелка
Росица Ненчева. Отчаяние, заради плашещото темпо, с което намалява театралното
съсловие.
Книгата представлява сборник текстове за и от Росица. При цялото си добро желание да я опишат като голямата личност, която тя беше - тоест, нееднозначно - двадесетте кратки текста, с малки изключения, звучат възпоменателно. Което е съвсем естествено при избрания формат: спомени, написани специално за книгата. И аз бих разказала какъв благороден човек беше Росица, защото тъкмо с такъв жест влезе в живота ми: един следобед на 1987, когато, останала без покрив, я срещнах в градинката на Кристал и тя - тогава съвсем далечна позната - щом разбра това, веднага ме покани да живея у тях. Както казва Юри Дачев, в своите две много вълнуващи странички - едно от изключенията - самата Росица едва ли би харесала начинанието да се събират спомени за нея в книга, защото в спомените често се промъква фалшива благост.
Всъщност за Росица Ненчева може да се направи филм. И не само документален. Да се напише роман. Защото изкуството беше нейният живот, но, от друга страна, животът й, поведението, широката кройка на сърцето и душата й, самата й красота бяха от материала, от който се прави голямото изкуство. В нея имаше драматизъм по природа, характерът й не можеше да се сравнява, тя просто беше различна. Точно такива личности като нея през погледа на големите творци - представени буквално, дори без нужда от каквото и да било разкрасяване - се превръщат в онези най-вълнуващи герои, които запомняме завинаги и до които, щом веднъж се докоснем, променят мисленето ни, представата ни за света, самите нас.
Не знам дали тази книга сега - която в същността си е един приятелски поклон пред паметта на Росица Ненчева - ще стигне до млади хора, за които това име е непознато. И ако това стане - в библиотеките на НАТФИЗ и САБ например, - дали те ще имат време за и интерес към нея. Но поне им е даден шансът. Затова, добре, че я има - книгата. По-важното обаче: добре, че я имаше Росица! Не спирам да благодаря на Господ за хората, които ми праща в най-трудни моменти, за хората, превърнали се в мои духовни водачи. Тя беше, тя е, една от тях.
© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.04.2010, № 4 (125)