ЕКЛОГА VIII
(смаляването на света в очите на Титир)
Прелива погледът от светлина -
денят е ведър, ослепително различен,
сред отразените лица и озарената вода,
еднакво непрогледен и безличен...
Нараства с цялата разпадаща се пълнота
от сливането на лъчите със зениците,
напира в утаената дъга
на трепналите мигли зад ресните...
И няма граница между вълната и брега,
пейзажа и посоките, пределите и висотите,
в търкулналата се сълза
от ъгълчето на очите...
(уголемяването на света в мечтите на Мелибей)
Далече от брега - свободен, сам,
щастливо проснат сред тревата,
аз виждам цялото небе като на длан,
безоблачната синева, на птиците ятата...
Аз виждам и предела очертан
от порива на самолетните двигатели,
наклонения хоризонт от хълмовете издълбан,
чертата на тръстиките, застинали сред маранята...
Аз виждам... а закрия ли очи със длан -
като застинала везна между небето и земята,
усещам даже червея в пръстта, коварния му план
и как под мен нараства празнотата...
И в този свят съм толкова голям,
че само, ако си простра ръката,
аз бих могъл, завъртайки небесния таван,
така да разменя местата
на раждането и смъртта, на червея и синевата,
че пак да се родя - свободен, сам...
От плискащия се в далечината Океан
подухва хладен вятър.
(смаляването на света в сетивата на антиподите и потофагите след внезапно заслепилата ги радост при взаимното им опознаване)
Не трепва утаилата се пустота
в отпуснатите мигли над очите,
в релефа на ресниците,
сред непрогледната им гъстота,
по силуета на представите,
грапавините...
Напразно погледът описва обичайната дъга
до заличената черта на дълбините -
повърхността е цялата възможна пълнота,
разтворена в кръга на разширените зеници.
(смаляването на света в кошмарите на конярите)
Когато на огромната Луна
махалото бе плавно и забавено,
Акулата бе само част
от ужаса на всекиго от нас...
Безформена и неестествено голяма.
Но в кръговете всичко се смалява -
ушите, ноздрите, гърдите на жените, славата,
а дивата растителност
и окосмяването оредяват...
- Усещам как се изтънява тялото ми -
някога им каза тя -
Премине ли по него някой,
ще пропадне...
- Нима... О, Боже ! А-а-а-а-а-а-а-а-а...
Така живеят в този свят.
Така в пространствата му се стопяват,
смалените до собствените си тела,
акули, хора и макронефали...
Някаква сянка нараства над нас...
И над всичко останало.
(уголемяването на света в зениците на Амарилида)
- Усещам светлината как се приютява в тялото ми -
някога им казах аз -
Премине ли по нея някой, ще се върне.
От съжаление не казах друго.
Погледнах ги и се усмихнах.
(уголемяването на света в представите на Лампридий Граматик и Тераген)
Правата,
дори по гладката повърхност на водата очертана,
никога не е безкрайно права.
След точките, в които сме били -
в подобността, в поредността им -
това, което винаги ни предстои,
е непрестанното отместване на крайността ни...
Дори ти, Одисей, дори и ти,
потърсил необята на поредното отплаване,
оставаш сред менящите се всеки миг вълни
еднакъв и неизразимо цялостен.
Няма край, няма край.
В отделящото ни от хоризонта разстояние.
(светът пред погледа на Одисей)
Пътуването не е начин да се стигне някъде
надбягването със смъртта което ни остава
е все по-бързото въртене на оста и ужаса че кръговете се смаляват при все по-бързото
въртене на оста и ужаса че кръговете се смаляват надбягването със смъртта което
ни остава
пътуването не е начин да се стигне някъде
стрелата пада в обсега на своя лък
в каквито и посоки да кръстосваме земята
© Кирил Мерджански
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.06.2006
Кирил Мерджански. Митът за Одисей в новата буколическа поезия. Варна: LiterNet,
2006
Други публикации:
Кирил Мерджански. Митът за Одисей в новата буколическа поезия.
София, 1997.