Веселина Димитрова
И станах лабиринт самата аз
Блага Димитрова
Между интелектуалните следовници на голямата българска поетеса Елисавета Багряна с особена сила се откроява името на Блага Димитрова. Поет, есеист, романист, драматург, общественик, тя въплъщава многопосочните търсения на модерната българска поезия и проза през 20.-21. век. От дебюта й през 1937 г. до днес в поезията й могат да се проследят пулсиращите промени на времето и човека: „До утре“ (1959), „Обратно време“ (1966), „Как“ (1974), „Лабиринт“ (1987)...
И ако ранната й лирика е повече интимно вглъбена, повече женска, то през 70-те години на 20. век превес получават мисловното, интелектуалното, философското, търсенето на извечното, началото на всички начала.
За творчеството й Юлия Кръстева пише: „Блага Димитрова умее да превърне мисълта в поезия, съзерцанието в ритъм и настроение, цветовете в идеи, разсъдъка в ухание, въображението в етическо твърдение. Рядко женското писане е тъй интелектуално и тъй чувствено. Несъмнено тази сплав се появява така, както прозренията се раждат от болката, лична и национална...“ (1989)1.
Тази сплав от чувствено и интелектуално е родена от болката, защото всяка поезия се ражда от страданието, пречистено в чистилището на душата. Вътрешната вглъбеност на Блага Димитрова пресява спомените в настоящето в търсене на вечната равносметка. Словото й, по философски изразително в многозначието си, в определена степен следва онази стегнатост на немската поезия, която в своята лаконичност е по-скоро сентенция за вечност, отколкото пищен словопад. Но славянската й чувствителност често избликва изпод статичността на ритъма и рамката на творбата. В съвременния свят читателят с подозрение се дистанцира от буйното слово, така несвойствено за всекидневния му език и душевни потребности. Но ярките нетрадиционни образи, рожба на поетическата сетивност, поканата за диалог като средство за спасение от душевна пустота и самота, властното притегляне за съ-участие в промяната - всичко това привлича съвременника към поезията на Блага Димитрова.
Силно въздействаща психологически, тя е онзи лек за изсушената душа на прагматика, в какъвто се превръща всеки от нас рано или късно, ако загърби състраданието и любовта. Тя е и интригуваща с търсенето на новото и различното в интерпретацията на извечните човешки ценности: вяра и прозрение, съмнение и колебание, стремеж към Универса и обхват на необята само чрез едно-единствено - дълбокото познаване на човешкия микрокосмос.
До голяма степен казаното по-горе се отнася и за стихосбирката „Лабиринт“ (1987). Тя включва стихотворения, писани за времето от 1980 до 1986 г. Заглавията на отделните цикли са с дълбока символна натовареност: „Колело“, „Дебри“, „Привечер“, поемата „Слънчогледи“, „Висота“, „От - до“, „Обратности“, „На ухо“, „Между етажите“.
В пространството на големия свят лирическият Аз обръща поглед към дебрите на своята душа, за да изследва лабиринта, в който се лута. От ниското до високото, от дебрите през обратностите се върти колелото на вътрешните състояния. И уж на ухо прошепва съкровеното, пък гласът му отеква между етажите на живота - в собствения затвор, в лабиринта без изход. За да извика окончателното:
И станах лабиринт самата аз.
(Лабиринт, 1986)
Но това не е присъда, не е душевна болка от неяснотата и липсата на единствения път, не. Лирическият Аз е по-скоро горд с многопосочността на търсенията си, с множествеността на пътищата си:
От книга в книга, от любов в любов,
от възраст в друга възраст.
От как в как.
С едно завихрено, растящо ехо
от дума в дума, от защо в защо,
от утре в утре,
от Не! в Не!
Без изход, и без затих...(Лабиринт)
И нищо тук не е такова, каквото изглежда. По далчевски пророчески звучи „Спомен от никога“ (1986):
В минало несбъднато ли ще си бил мой град?
В „Търсачи на мечта“ (1986) началната строфа сама по себе си е квинт-есенция, живееща самостоятелно във философското:
Всеки е загубил
някъде по пътя в тъмното
своята мечта
и я търси там,
където сам не е бил никога.
Стремежът на Блага Димитрова към универсализиране на човешките състояния я тласка към обикнат от нея похват - честата употреба на оксиморона, антиномичните противопоставяния на всякакви равнища - и смислови, и лексикални.
Изключително силно по своята лаконичност е стихотворението „Забрава“ (1986):
Не е случайна ничия забрава.
.
.
.
Забравата - въпрос на оцеляване.
.
.
.
Забравата - най-бялата избава.Забравяш името на любовта си,
забравяш даже родния език,
за да си адаптиран, сам, безроден.Забравата - последното убежище.
Чрез повторението на цели стихове и анафората в последната строфа поетесата превръща безстрастната констатация в горчива болка на индивида от собственото му израждане. От някогашната повеля „Да бъде забравен Херострат“ до собствената самозабрава, до примирението на адаптацията - за Блага Димитрова това не е лек, а отрова за душата, за собствената идентичност. И какво по-достойно за съжаление от човек без език, „безроден“, сам - освен космическата пустота.
На тази болка поетесата намира цяр:
Споменът ненадейно ме чака тук и сега
и ме поема, променя, отменя, отсеня.Връщайки ме към Същността.
(Споменът се намесва, 1985)
Според Шекспир само за две неща си заслужава да се живее: за спомена и за познанието. Споменът е познание и всяко познание се превръща в спомен, затова според Блага Димитрова той „променя, отменя, отсеня“. А най-главното - Същността, е към което се стреми лирическият Аз. В познанието човек пътува към себе си и в лабиринта на душата, на живота, на състоянията си той се връща към изначалното. А може би Същността е верният път от лабиринта?
За един миг застави Вселената
да спре своята въртележка
и се огледай:
Къде си?
Докога си?
Ти кой си?(За един миг, 1977)
Космическите въпроси за Същността, за Докога, за Къде и Как с мощната си метафоричност, както у Емили Дикинсън, зазвучават особено силно в цикъла „На ухо“, включващ стихотворенията: „На ухо“, „Завещание“, „Старата каменоломна“, „Светулката“, „Поверително“, „Лунен улов“, „Калкани“, „Словесен унес“, „Отговорът“, „Сигнализация“.
Не съзерцавах аз света -
с очи го изживявах.
.
.
.
Загадките на вечния всемир
с хипнотизиран взор почти докоснах.Богатство не сдобих освен
цял свят, нагълтан с поглед.(Завещание, 1986)
Светът като необят за Блага Димитрова е малък и крехък, постижим в рамките на човешкия живот. Той е необходимото сравнение, противостояние за границите на човешките стремежи и вълнения -
когато от пети до свръхзвезди
се влях в единно лъчево съзвучие.(Завещание)
Окото е гледната точка на стремленията, малкото спрямо голямото се превръща в една ярка метафора:
Та нашата птича зеница
да зобне зрънце небе,
преди да я мракът иззоба.(Поверително, 1984)
На вечните детски въпроси: „- Кой направи мрака и звездите?// - Де е краят на света?“, поетесата отговаря кратко:
Не зная.
(Отговорът, 1986)
Вечният пулсиращ ритъм на живота, постоянно повтарящ се и обновяващ се, подтиква към търсачество жадната човешка душа:
И отново тъкмо този нулев
отговор ми е секретен ключ.
Ще го стисна в шепа и ще тръгна
към самия звезден катинар.
Ще се спра, разтворена в безкрайност.
И пред мен с един светлинен ек
ще изщрака вечната ключалка -
чак тогава всичко ще прозрав истинския отговор: - Не зная.
(Отговорът)
Прекрасен отговор, умъдрил смисъла на познанието! Ако човекът открие тайните на мирозданието, какво би останало за откривателство? Крилете на фантазията не бива да бъдат подрязвани с готовите схеми и отговори, защото тогава и съществуването на самата поезия би било поставено под въпрос.
В контекста на цялостното творчество на Блага Димитрова стихотворението „На ухо“ е мост, който съединява традициите от ранните й стихосбирки с модерното интелектуално и философско звучене от стихосбирката „Лабиринт“. Сътворено през 1986 г., то изтръгва спотаен вопъл за диалог между микрокосмоса и Вселената, между човешката душа и необята. Връзка, търсена както от нежни лирици, така и от бравурни поети.
Смисълът на всяко творчество е споделеното със самия себе си, с тебе, с всеки един, конкретната човешка индивидуалност, а не в размитостта на безличното „всички“:
Не на друг,
единствено на всеки тебе...
Творбата е изградена върху оксиморони от всякакъв вид - и на смислово, и на лексикално равнище. Красиво и мелодично звучи свободният стих, подреден в строгата симетрия на ритмичния звукопис, един истински съвременен сонет. Метафората „чезна“ полага деликатно цветно петно в палитрата на душевното състояние на лирическия Аз. „Чезна“ е Яворово драматично томление, което осиява със странен блясък стиха на Блага Димитрова - не като стон и стенание, а като лично негодувание от самозатвора и самосъда на поетесата. То е ключът за ранимата й душа, който издайнически отключва потайните кътчета на сърцето - още повече тя сама го предлага. „Врящо до ръба“ е ревниво кътаната тайна, която нагнетява психичното на-прежение до състояние на вътрешен екстаз, „неотложно винаги“.
Блага Димитрова отпраща читателя в размисъл, в търсене и откривателство на тревожното удвоено
Искам да ти кажа нещо...
Трябва да ти кажа нещо.
Само че не знам какво.
.
.
.
...че искам,
чезна да ти кажа нещо,
без сама да знам какво...
В недефинираната неяснота се крие и великата тайна, която свързва поет и читател. Това съдържание всеки е свободен да изпълва както и с каквото може - в свободата на избора са очарованието и смисълът на съпреживяването.
Подчертаната диалогичност поражда съвпадение от състояния и гради общи светове. Читателят властно е въвлечен в този диалог, подчертан с висока глаголна честота и риторични въпроси. Никой не може да остане безразличен, не може да избяга от повелителната подкана за съ-участие: „вслушай се“, „не е ли удивително“, „и не заслужава ли“.
Финалната поанта е удивителна със своята метафорична мощ:
А над мен
раззива звездна паст
глухонямата Вселена -
мъчи се да ми подскаже.
Звукописът на з-с, ж-ч, л-н-м, д-т, б-в е извор на сетивната мелодичност, която люлее в единение цялата творба.
Не на ухо, на глас заявява увереното си присъствие в света Блага Димитрова. Глас, който се слуша, който се налага категорично и пътеводно. В „звездната паст“ топлото й човешко присъствие разтваря сетивата на една цяла Вселена, която кореспондира с вълненията на поетическата душа.
Но човекът е загубил вече своята невинност тук и сега. Осъзнал вътрешните си стремежи, дръзнал да се съизмерва с великото мироздание, влязъл в диалог с Бога, той се досътворява, но е и наказан едновременно да почувства крехката си същност:
Сякаш природата не търпи ни за миг
пусто, беззвучно пространство и го запълва.Или на някого, много желан и ожидан,
от безкрая наострил насам свръхухо,Земният дух, надигнат на пръсти от звуци,
без да спре се обажда: - Жив! Още жив!(Сигнализация, 1984)
Това придава на цикъла „На ухо“ отворен финал, т.е. всичко започва отначало, става повторение на друго равнище с осъзнатата некомпетентност на Земния дух - смирен, ала вечно жив.
- Докога? - ехти ехидният смях
из акустичната бездна на вечността.(Сигнализация)2
Заключителната строфа е ироничната поанта на философското търсене откакто свят светува. „Сигнализация“ за края на Лабиринта или за началото на нов - още повече финалният цикъл на стихосбирката се нарича „Между етажите“. Между тук и там, Земя и Космос, тяло и душа - интелектуалният Минотавър изяжда самия себе си в търсене на нова идентичност и в нов прочит на старите митове.
Важното е, че търсачеството не спира, а дали Пътят ще бъде извървян докрай, никак не е от значение. По-скоро връщането, а не итаките са целта на един земен път, на един човешки дух и Блага Димитрова, подобно на великолепния Константинос Кавафис, осъзнава „итаките що значат“.
Интелектуалната мощ на всеки поет се измерва не само по степента му на ранимост и на съпричастие към всичко тук и сега, а най-вече по възможността му да обгледа хоризонта на бъдещето - онова необозримо ще, което хармонира с духа на вечно живия, мощния, непресъхващ извор на човешките желания и търсения. Разпънат в Леонардовата си проекция между тяло и дух, Земя и Небе, Аз и Аз-който и да си, поетът въжделее обич и топлина срещу вселенската си самотност. Степента на жаждата му е степен на отговорност към живота. У Блага Димитрова тази жажда е вечна, както е вечен животът.
БЕЛЕЖКИ:
1. Кръстева, Юлия. // Йордан Василев. Българско слово за всекиго. С., 2001, с. 277. [обратно]
2. В стихосбирката "Белези", т. 2, с. 42, стихотворението е със заглавие "Земна сигнализация". [обратно]
© Веселина Димитрова, 2002
© сп. Български език и литература, 2002
© Издателство LiterNet, 18. 07. 2003
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 6, 2002.