Стоян Вълев - Нищото

НИЩОТО

Стоян Вълев

Първи би тревога Евстати.

Дотърча при кмета и му каза:

- Лоша работа, кметче-е!

Кметът се ухили, пресегна се под бюрото и измъкна бутилката с ракия. Отпи, изпръхтя от удоволствие и подаде бутилката на Евстати.

Той я сграбчи с две ръце и смукна.

Очите му се насълзиха - кметът обичаше люта ракия.

- Казвай сега какво те гони насам! Искаш да си поплатиш актовете ли?! - смигна му кметът.

Евстати открай време бе преследван от лесничеи и охранители на дивеча. Никой не знаеше колко акта има съставени, единственото знайно беше, че досега не е платил нито един.

- Я не се заяждай де! - сопна му се Евстати, не обичаше да му се намеква за вечните прегрешения, в които беше затънал до гуша. - Работата е сериозна, кметче!

- Тъй, тъй... - намести се удобно на широкия кожен стол кметът и се подготви да слуша поредната небивалица на Евстати.

- Излязох сутринта да пообиколя оттатък Гребена и още като нагазих в потока, знаеш го...

Кметът кимна - всеки знаеше потока. Селяните някак решиха, че дотам се простират правомощията им - отвъд потока по никой начин не минаваха, даже и да виждаха паднали дървета. Открай време се знаеше, че там човешки крак не е добре да стъпва.

Е, виж това за Евстати не важеше - той обикаляше навсякъде и вечно сумрачните долове се огласяха от пукота на пушката му.

- Тръгнах, значи, да прекосявам потока и усетих, че нещо не е наред. Сякаш някаква сила ме блъска в гърдите, аз напирам навътре, а тя ме тика назад. А да видим кой ще излезе по-инатлив, викам си, и напирам напред. Из един път секна туй, дето ме блъскаше, и аз стъпих на отвъдния бряг. Приседнах да отпочина, казвам ти, уморих се.

И тогава ги видях да тичат насреща ми - зайци, сърни, два вълка с изплезени езици, една мечка с мече мъниче подире й.

То там си е сумрачно, ама сякаш още повече притъмня, вдигнах поглед към небето и що да видя? Птички, птички всякакви и всичките летят отвъд потока. Летят и цвърчат, подплашени са от нещо. Че от кво, викам си.

А животните като стигнаха потока и набързо го прецапаха. Бягат, ти казвам, все едно нещо ги гони подире им.

А няма нищо, очите си изгледах - нищичко!

Кметът си пийваше от ракията, докато слушаше, и поклащаше глава. Нека си дрънка Евстати, че той открай време само това и прави я!

- И кво?

- Нещо има там! - тресна с юмрук по бюрото Евстати.

Кметът се почеса по главата и се съгласи.

- Може и да си прав. Гора голяма, все ще има нещо...

- Не-е! Работата е дебела. Гадинките бягаха като от пожар!

Кметът се стресна:

- Дим видя ли?!

Евстати поклати глава.

- Тогава... кво ще е туй, дето ги плаши, а, Евстатко? - прошепна кметът и пак грабна бутилката, дръпна яко.

- Ще проверя - рече изведнъж Евстати и стана.

Както влетя, тъй и си излетя.

Цял месец никой не мерна Евстати.

Жена му казваше, че си идвал по за час-два вкъщи, мяркал се само и пак изчезвал.

Един ден се яви в късния следобед, влезе в общината, срита вратата на кметския кабинет и тя се отвори.

Кметът го нямаше.

Евстати се запъти към кръчмата, там ще е кметът, къде другаде да ходи.

Там беше, седяха с даскала, попа и кръчмаря.

Евстати приседна при тях и ги огледа един по един.

Кметът му смигна.

Даскалът се ухили, а попът нежно го хлопна с кръста по главата.

Кръчмарят протегна ръка и взе една чаша от тезгяха, наля му вино от отворената бутилка и я тикна в ръцете му.

- Пий от мен едно и почвай лакърдиите!

Евстати не отказваше никога, гаврътна чашата, върна я на кръчмаря, а той я напълни отново.

Ама мълчи Евстати.

Чак след третата чаша проговори.

- Отвъд потока има нещо... Прогони дивеча и птичките. Тревата по поляните изсъхна. Дърватата... - започна и спря, огледа се уплашено, сведе глава и мълчи.

- Какво дърветата?! - попита нетърпеливо даскалът.

- Вечер светят... - прошепна Евстати и махна ядосано с ръка. - Знам, че няма да ми повярвате, ама е така!

- Що да не ти вярваме?! - ядоса се кръчмарят.

- И кво ще е туй, според теб? - попита даскалът.

- Нищо... Нищо не мога да разбера... - измърмори Евстати и започна да стърже по пода с обувката си.

След половин час четиримата поеха към потока. Загледаха жадно отвъд - наистина земята беше като изгоряла, нито една тревица по нея.

Кръчмарят запретна крачоли и напъна да премине потока, но ненаправил и две крачки, нещо го тласна в гърдите и той залитна, просна се по гръб.

Придърпаха кръчмаря, измъкнаха го на сушата, пък приседнаха, смълчани и уплашени, на брега на потока.

Попът целуваше сребърния кръст, провесен на гърдите му и шепнеше молитва.

Кметът седна на земята от почуда.

Даскалът клечеше до него и не откъсваше поглед от дърветата насреща му.

Смрачи се някак изведнъж - сякаш някой прогони грубо и брутално светлината.

Мракът се спусна и тогава мъжете замръзнаха от почуда. Клоните на дърветата наистина светеха - сякаш горяха.

Кръчмарят се изправи и измърмори:

- Аз се махам от туй дяволско място!

Последваха го забързано, само припряно извръщаха назад глави.

Селяните ги чакаха пред кръчмата - недоволни и пухтящи от нетърпение да грабнат чашите.

Разказаха какво са видели. Всички цъкаха с езици, недоумяваха...

Само дядо Стоимен рече:

- Открай време там е имало нещо.

- Видели ли сте го? - кресна му гневно даскалът.

Дядо Стоимен се усмихна загадъчно:

- Чувствали сме го...

- Абе едно такова... как да ви кажа... - опитваше се да обясни на струпалите се около него хора Евстати, изведнъж очичките му светнаха и той извика: - Нищо! Все едно нищо, пък е нещо. И то лошо нещо! Ама си е чисто нищо!