Стоян Вълев - Гости в кръчмата

ГОСТИ В КРЪЧМАТА

Стоян Вълев

web

Пак бяха само четиримата - даскалът, попът, дядо Пенчо и кръчмарят.

Седяха си, бъбреха си лениво и отпиваха от винцето.

Вратата на кръчмата неочаквано се отвори - бавно и с протяжно проскърцване.

И никой не влезе.

Даскалът веднага се надигна, но дядо Пенчо го спря с ръка и той, макар и с неудоволствие, се подчини и пак приседна.

В кръчмата беше полутъмно.

Стояха четиримата в здрача, взрени в четириъгълното празно бяло пространство.

Като че ли нищо не се случваше.

Но не беше така.

Столът на една от масите рязко се отмести, а сетне пак се приближи. Все едно, че някой седна.

Четиримата едновременно усетиха студен полъх да нахлува в кръчмата и мъжете потрепериха изплашени.

Попът понечи да се прекръсти, издигна ръка, подвоуми се и се отказа, като не откъсваше поглед от празното пространство насреща му, където до преди миг беше вратата на кръчмата.

Дядо Пенчо се усмихна криво и прошепна:

- Те са...

Другите трима го погледнаха, но от устните им не се отрони и звук дори. Само премигваха уплашено.

Седяха и чакаха.

Сетне и други столове започнаха да се преместват, май че и на тях сядаха невидими гости.

Като че ли върволица мъже влизаха в кръчмата и сядаха. Все едно че е надвечер и мъжете от селото идваха и заемаха местата си. Само че сега влизащите бяха невидими.

Защото нямаше никой.

В кръчмата настъпи необикновен хлад и мъжете зиморничаво потръпнаха.

- И таз добра!.. - успя най-сетне да изпъшка даскалът, той от доста време се опитваше да каже нещо.

- Кво, кво?! Кво става, бе?! - прошепна кръчмарят и пошавна с дебелите си пръсти. Потта бе избила под мишниците му на едри петна, които нарастваха.

- Сипи им! - промърмори даскалът и кимна към масите, където насядаха невидимите.

- Ти да не си луд?! - дрезгаво се сопна кръчмарят и се отдръпна назад, а столът под него изпращя, едър и дебел си беше човекът.

- Сипвай, Йоло, сипвай на... клиентелата... - кимна повелително и строго и дядо Пенчо.

Кръчмарят разбра, че няма мърдане, наведе бичия си врат и бавно тръгна към тезгяха, като се оглеждаше подозрително ту наляво, ту надясно.

- Аз ще сипвам, ама ти, даскале, нали си много учен, нали все много знаеш... ти поднасяй чашите! - изрече кръчмарят и побутна първите две чаши с вино, които беше налял.

Даскалът пъргаво притича към тезгяха и взе чашите, отнесе ги до първата маса, остави ги пред два от празните столове.

Спря се и загледа с диво любопитство.

И тогава четиримата мъже видяха как двете чаши се надигнаха, наклониха се и част от виното се изля в нечии невидими жадни гърла.

Сетне чашите отново кацнаха на масата, но съдържанието им беше намаляло с поне два пръста.

И така - кръчмарят Йоло наливаше, а даскалът пъргаво разнасяше чашите с вино.

Повечето от невидимите гости изпиха по една, но някои цокнаха по две, а други и по цели три чаши!

Докато даскалът и кръчмарят се трудеха да обслужват невидимите, нечакани, необикновени гости, попът трескаво се кръстеше, а дядо Пенчо се усмихваше отнесено.

Както дойдоха, тъй си и заминаха.

Изведнъж един от столовете се отмести.

Вратата все така си зееше отворена.

Размърдаха се и другите столове.

Невидимите гости си отиваха безшумно и тихо.

Кръчмата се изпразни от невидимите, а вратата шумно се затвори след последния от тях.

Тогава кръчмарят се измъкна иззад тезгяха, седна до попа и изпъшка:

- Все съм виждал чудеса, ама такова не бях и сънувал, попе-ей!

Попът сякаш си беше глътнал езика, нещо се опитваше да каже, но нищо не се получаваше, а ръцете му неудържимо трепереха.

Само даскалът запази самообладание и смигна хитро на Йоло:

- Хайде сега почерпи и нас де, скъпернико!

- Налей си, аз нямам сили да се усмихна... - призна си изпотеният от страх и напрежение кръчмар, замаха с двете си ръце пред лицето и задиша шумно.

Даскалът само това и чакаше - отиде зад тезгяха и се наведе над дамаджаната, в която кръчмарят държеше виното.

- Влез вътре, дамаджаната е празна, обеснико! - подвикна му кръчмарят и проплака: - Толкоз вино отиде на вятъра... Кой ще плати?...

- Късметлия си ти, негоднико-о-о! - извика му развеселен даскалът и, сграбчил с две ръце дамаджаната, я повдигна с усилие, постави я върху мазния тезгях: - Пълна е догоре! Май си и на печалба, мръснико! - и си отля в една бирена халба. Сетне насипа щедро и на останалите, даже и на кръчмаря.

Донесе им виното, ухилен до ушите, и седна при тях.

Никой не пожела да изрече и думица дори.

Седяха си, отпиваха си от виното и се оглеждаха.

- Все съм си мислел, че не сме сами, ама не го вярвах, не! - тропна по масата даскалът.

- А те, милите ни мъртъвци, кръжат около нас, гледат ни... - замечтано изрече дядо Пенчо.

- Все съм чувал, какво ли не, ама да ти дойдат в кръчмата, това не бях чувал... И къркат! - изпъшка кметът.

- Къркали! Как няма да им се пие?! Че преливайте по-честичко гробовете им - изрече дядо Пенчо. - Пийте сега и мълчете, момчета. Даскалът побутна попа по рамото.

Той сякаш се събуди от сън, закима енергично с глава и изплака:

- Мълчание, мълчание му е майката, хора-а-а! Мълчание и почитание на светите ни мъртъвци-и-и!

Сграбчи с две ръце чашата, надигна я, леко разплискана, и храбро изпи виното на един дъх.