Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) е роден през 1739 г. в Котел.
Учи в килийно училище в родния си град, а през 1762 г. е ръкоположен за свещеник.
Среща се с Паисий Хилендарски и прави два преписа на "История славяноболгарская".
На два пъти посещава Света гора. След сблъсък с местните първенци през 1792
г. напуска Котел. Служи в Анхиалска епархия, а през 1794 г. е ръкоположен
за врачански епископ под името Софроний. Занимава се освен с духовни дела
и с обществена дейност. Размириците в Северозападна България по времето на
Осман Пазвантооглу го принуждават да напусне Враца и да се установи във Видин,
а по-късно и в Букурещ. През Руско-турската война (1806-1812) Софроний е представител
на българите пред руското командване и се бори като книжовник и общественик
за българското освестяване. Умира в Букурещ през 1813 г. След Паисий Хилендарски
Софроний Врачански е втората ключова фигура на ранното българско Възраждане.
Съставя т.нар. Видински сборници (1802), както и ред други с религиозно и
нравствено съдържание; поставя началото на новобългарската печатна книга -
"Неделник" (1806). Но големият му принос в новобългарската литература
е автобиографичната повест "Житие и страдания грешнаго Софрония",
публикувана през 1861 във в. "Дунавски лебед" на Г. С. Раковски.
СПОМЕНИ И МЕМОАРИ
