СУХИНА - I
PTERIA MARGARITIFERA
Красимир Симеонов
Дървоядът бе заченал плътта на стола от предния ляв крак. Бе се промушил през пукнатините на дървения под, през нишките му, на път за слелия се със земята стол. И поникна в него. Столът бе масивен, с леко протрит плат на облегалката, с гръб към вратата, люлеещ се. А меките дърворезби в началото на ръкохватките често утаяваха светлината на сутрешното слънце. Нищо повече.
Тогава ТОЙ протягаше бавно дясната си ръка и с мухоловката в нея чукваше по прозореца. Снежното покривало от другата страна се напукваше и не след дълго започваше да се стича на кристали по стъклото.
Вратата похлопна и бързо изскърца с бравата си.
- Веднага ли?
- Ако може... - второто изскърцване бе по-глухо.
Приготвяха закуската. Топлеха млякото, топяха маслото и го застилаха по филиите, яйцата пожълтяваха в олиото преди да ги обърнат... Приготвяха закуската.
Като отразено, светлото петно на лицето попиваше белотата. Кристалите продължаваха да разкъсват снега отвън. В дъното нещо все потреперваше - някъде около веждите - и пулсираше. От ленивия му ритъм резките в кожата изтъняваха и се отпускаха. Ситнежът на плътта в края на очите се забиваше при всяко мигване в изцъклените скули и при стягане на устните в усмивка. Изтласкани от тях, с движението се надигаха по три вълнички, които тихо замираха в полупрозрачните ушни камбанки. Друга троица намотаваше веждите върху високото чело, докато власинките по горните устни не позвъняваха в кухините над себе си и не пораждаха гърления надраскан хрип. Накрая дълбоката почуда успяваше да омеси всичко наново за следващия път.
А кристалите спокойно омиваха стъклото в една прилична на полски път браздичка...
* * *
Водата съхнеше върху локвите из пътя.
Тревата отстрани се повдигаше
след скакалците, после и след тъмното
на шепите, но винаги до стъпката.
Двете момчета вече трети час ловяха буболечки на междуселския път. Самият той, недалеч от тях, влизаше в гората и едва след като прегазваше потока й, се измъкваше от нея и се разстилаше до края. Децата стигнаха гората.
Раниците им потръпваха равномерно.
В шепите като ръждиви ключета скрибуцаха живинките. Трептенето се
усилваше. Накрая то бе достатъчно
лигаво, за да отвори пръстите.
Двете момчета се наведоха и измиха ръцете си. Бяха стигнали потока. И им бе чудно - на пътя са, а водата тече през него, не се заобикаля.
Ако стъпиш по няколко камъка, си на
другия бряг. Минава се по камъните
за другия бряг, където се подава
пътят. Там се подава и пътят.
Едното от децата стъпи във водата и седна на един от камъните. Седна и другото. Отпуснаха пръстите си по водата.
Заоблени светлинки лъкатушеха
между тях, задържаха се около топлото
им и унесено потичваха надолу.Понякога
за миг в дланите сгърчваше се и уморено
потъваше сред прозрачния ромон.
Първото момче се наведе напред и промуши върховете на ръцете под камъка си. Започна бавно да се изправя. Видя изтръгването от калта. Видя сбраното - мътно и гадно - то се завихряше и започваше да опипва себе си. Видя неуверения му извор в началото, а по надолу - затъналите в белезникава теч камъни. Дълго гледаха падащите без край в калната вода животинки. И потъващите без край в калта животинки. Видя онези браздички по камъка. Те се стапяха бързо и сякаш за последно, но успяваха да проникнат във вбитите пръсти.
Дланите продължаваха да се стремят навътре. Блудкавото зелено се процеждаше под ноктите и в тях. Китките обтягаха вените и тласкаха кръвта към върха на ръцете и горещия поток изтичаше в браздите. Нагрят до бяло, дъхът доближаваше сбръчканата бледост, докато тя не го попиеше някак изведнъж. Тихо и жертвено. Утайката се издигна вяло пулсираща...
Капките се стичаха от камъка по
пръстите и капеха в рекичката.
Момчето хвърли камъка от другата
страна, прегази поточето и бавно
го обърна с калното към земята.
Второто дете също вдигна своя
камък и го нареди до другия.
Заедно ги наместиха и се върнаха
за нови.
Изтръгването бе жалко и непоносимо. Като предното, като следващото. Децата се отдалечаваха потни и превити, оглеждаха пресните буци твърд и се връщаха все по-отдалече. Нишката на слепоочията се издуваше. Отдалечаваха се и се изгубваха. Отново и отново...
* * *
Отразено в светлото петно, лицето попиваше белотата отвън. Кристалите разкъсваха снега, вместваха очите в следите си и се отпускаха върху рамката на прозореца. Тежък от водата, той сълзеше, давеше се и трудно попиваше. Няколко пресъхнали клона дращеха стъклото в долната му част и скърцаха сухо. Дървото бе близо до стената, бе старо дърво, подуло странно пръстта под себе си. Кривките на коренищата личаха още тук-таме. Земята си оставаше влажна и мека за тях и те се губеха в нея. Наклоненият ствол поклащаше короната си като малка костелива гора. Напрегнати и остри, клоните като че изтичаха от своето начало нагоре по стената към прозореца и рисуваха нещо в долния край на заскреженото стъкло. Понякога вятърът спираше. Но само толкова.
Вратата размърда въздуха и се отвори. Стаята бе топла.
- Закуската. Готова е.
Пръстите отпуснаха запотените ръкохватки и когато се подпряха на тях, столът залитна, преви се в някакъв свой гърч и сетне люшна тежестта си напред. Ръцете плахо се отделиха от дървената изработка и се сплетоха на гърба. Крачката се провлачи и едва затисна отпечатъка си, когато дървоядът утихна. Когато дървоядът утихна наистина...
Pteria margaritifera - миди, в чиято мантийна кухина се образуват най-големите бисери (бел.а.).
© Красимир Симеонов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.10.2004
Красимир Симеонов. Кожа. Варна: LiterNet, 2004