Даниела Колева - Време за... изневери

ВРЕМЕ Е ЗА... ИЗНЕВЕРИ
(впечатления от книгата на Стоян Вълев “Време за изневери”)

Даниела Колева

Стоян Вълев "Време за изневери", 2003 “Време за изневери” се чете с удоволствие. Дали защото тематиката предизвиква най-малко лека, дяволита усмивка у читателя/ката, пръкнала се от неволен спомен или намерение?

“Нахално, безподобно и щастливо” авторът е осъществил това намерение с лек, игрив, закачлив тон. Късите разкази са с динамични диалози и неочаквани обрати които предпоставят “безобидната случка”.

Стоян Вълев не дълбае в традиционно насложени изкуствени представи за морал и вярност, а напротив, с едно намигване и благосклонност посочва варианти за бягство от скуката на делника в сладострастното разпускане в нечии “небрачни прегръдки”.

Със сигурност чарът на разказите стои във факта, че авторът не морализаторства, не вдига проповеднически заканително пръст и не ни принуждава да отваряме Библията в частта й за прелюбодейството. Защото за премного любов е жадно тялото, за да се плаши от дамгосване.

“Време за изневери” е!

В няколко изречения са изложени мотивите. Те не са сложни, умозрителни, философски.

Те са човешки.

Тя има нужда да се усети обичана, желана.

Той е готов да й го даде.

За няколко минути, за миг, поне.

И той, и тя намират времето, мястото и начина, а читателят се удивлява от изобретателността на човешката природа, когато желанието е непреодолимо. Като в музиката - КРЕШЧЕНДО!

“Тялото си иска своето.” Като спасение?

Ненатрапчивият, лек, откровен език и животворен хумор в частта “Неудобните свидетели” отстъпват пред аналитичното вглеждане в по-сложните въпроси и отговори за изневярата.

“Най-страшните присъди са непроизнесените” (“Воят на годините”)

Изневяра? Да!

Докато се стигне “Капанът на щастието”.

Докато краските се сгъстят, докато изневярата почернее и стане вместима в “кучка”, “мръсница”...

В последния цикъл “Всичко е изневяра” безпогрешно се разпознава типично нашичкото. Въпреки че в “Джун, най-малката дъщеря на полковника” все още звучи: “Хубостта не може да се съди, не! Красивата жена се обича!”, финалът ни потапя в сълзите на Джун - американката, която “...заплака диво, по български, сиреч неустоимо.”

До последния цикъл звученето е наднационално, общочовешко, съотносимо с плътските щения изобщо, докато тук вече е конкретно българско, наше, грозно. Тук социалните условия са сложили народностен отпечатък - злобата и завистта, дворът на съседа, фразеологията на героите преминава в съскане, обиди, псувни, крясък, мискинлък. За да стане мръсно, като в кочина.

Пак по български.

Прочетете тази книга! Повеселете се с невероятно-вероятните случки и поплачете накрая, ако все още имате сълзи за разстреляния Христос от последния разказ “Шегата”.

Защото и вие живеете тук, в кочината, нали?