Николай Фенерски

ЛУДИЯТ

Николай Фенерски

- Еееееей, гадовееее... Майка му да ебаааа... - Венци Лудия дереше гърло и всички разбираха, че вече е дошъл. - Събери всичко накуп и ще получиш едно. Едно. Само едно бе... - продължаваше след малка пауза да си вика човекът.

Всеки септември, към средата, Венци Лудият идваше в Приморско. Откъде идваше и къде живееше през останалото време никой не знаеше. Появяваше се изведнъж, изникваше отникъде и тръгваше по опустелите улици на града. Това се повтаряше вече двайсет години. Чужденците и останалите туристи вече си бяха тръгнали, на почивка идваха самотници, старци или вдъхновени пътешественици и той покрай тях се бе превърнал в част от пейзажа, в атракцията на циганското лято.

Тръгваше по улиците на градчето още към осем сутринта и почваше да крещи с пълно гърло. Беше на самия край на България, никой за нищо не го притесняваше, местните му се смееха безобидно и той си крещеше предоволен. Наричаха го Венци Лудия, бяха опознали навиците му и ако пропуснеше някой септември, щеше де липсва на всички.

- Яаааааууууууу, ще им еба майката на всичките - започваше изпълнението си той със старание и чувство, още докато закъснелите туристи и приморскалии пиеха първото си кафе.

- Ей, Венци, ела разкажи как е работата, как вървят нещата при теб - приканваше го някой.

Той спираше и говореше. Говореше за всичко каквото му идваше на ума и „сякаш имаше система в цялата тази лудост“. Един мармалад от приказки, в който обаче проличаваше вътрешна закономерност. И вече не изглеждаше толкова луд.

Но да изкрещиш с цяло гърло, спасява от болка, спасява от лайненото усещане за нищожност и безпомощност... Крещенето връща самочувствието. Венци Лудия обясняваше това само на близките си приятели, които не бяха в Приморско.

Местните го съжаляваха.

- Ебаси глупака - каза момчето, което правеше палачинки.

- Кой? - Попита човекът, който стоеше наблизо и наблюдаваше тъжните празни улици.

Туристите изядоха и изпиха всичко и си тръгнаха. Едно изядено и изпито градче. За бездомните кучета не беше останало нищо и само те кръстосваха наляво надясно.

- Венци.

- Ха, глупак е той... Само се прави.

- Откачалка.

- Де да можех като него...

Момчето на палачинките замълча и продължи да гледа подир лудия. Вятърът въртеше есенните листа. Отнякъде се дочуваше ревът на морето - през няколко секунди то също изреваваше с пълно гърло сякаш отговаряше на лудия, сякаш плачеше за целия свят.

- Този човек - започна неочаквано мъжът, който наблюдаваше тъжните празни улици - този човек е директор на данъчно управление някъде из Благоевградско...

Венци Лудия продължаваше по пътя си, пресече площада с псувни и пое към пристанището. Виковете му се чуваха през няколко квартала.

В погледа на момчето на палачинките пролича завист.

- Вземи всичко накуп и ще получиш едно...

- Правилният път е най-краткият...

- Кой накъде отива?

- Кажете ми бе, да му еба майката!

- Пет плюс две е равно на девет!

- Кажете мииииии!

- Ееееей, боклуцииии, наздраве, бе...