Точно когато сезонът на тихото отчаяние беше дошъл безвъзвратно и студът в душите бе по-малко от този навън, те седяха както винаги в стаята и вършеха обикновените неща. Тригодишното момченце бръмчеше с колите си по пода и не им обръщаше внимание. Тя също седеше на килима, а по лицето й се стичаше насъбраната тъга. Повече от тъгата обаче беше яростта.
- Тъпа съм и това е! Никога не съм знаела какво искам. Нали всеки го крепи някаква мисъл, някаква цел, аз не искам нищо и това ми е най-противно, мозъкът ми е най-празното нещо в света. Не мога да разбера какъв е смисълът да живея, след като не мога да оценя красотата на живота, след като не виждам нищо смислено... Не заслужава да живее някой, който не разбира кое му е хубавото на този най-висш дар. В седем и половина на работа, където никой не се нуждае от теб, в дванайсет и половина у дома, какво имаме в хладилника, обяд, чисти дрешки за съпруга, манджа за детето, в девет в леглата и отначало. За какво съм се родила? Да осирам планетата. Да вървя и да сера, от глупаво същество като мен няма никаква полза... На кого му е притрябвало да мърсувам и да дишам въздуха! Единственото ми предназначение е да създам поколение, така ли?
- Ми сложи си въжето... - равнодушно каза той.
- О, как ми се иска! Моля се да се разболея от рак или нещо скоротечно и нелечимо, за да не ме гризе съвестта, че съм изоставила детето... Да се махна, да пукна, да се свърши с лайняното ми живуркане.
- Не го прави. Там горе може да те чуе някой.
- Съседите ли имаш предвид?
- Не...
- Нека слушат, плащат си за удоволствието като живеят същия живот, нали и ние ги подслушваме. А може пък и да са по-щастливи. Девет вечерта е бе, идиоти, сега ли намерихте да ремонтирате.
Отгоре идваше шум от дрелка и блъскане с чук.
- Ето това е! Някой се подиграва с мен, това не е моят живот, просто съм взела назаем нечий чужд и ще си му го върна. Или пък сънувам кошмар, от който няма събуждане. За какво са ми мечтите, не искам да мечтая повече, мразя се. Не мога да се понасям! Вървя по улицата и си мисля дали другите забелязват колко съм тъпа и нищожна, усещам се, че изглеждам и гледам по най-глупендерския начин и си мисля, че всички го виждат, но пред мен се правят, че няма нищо. В очите ми има някаква жалка лудост, която се опитвам неуспешно да прикрия. Знаеш ли откога не съм сънувала, че летя? От много години...
- И аз...
В телевизора се запремятаха реклами.
- На това нещо тук най ме е яд. Мръсна гадна кутийка! Ще ми показват Бразилия и Хаваите и аз ще зяпам възхитено, такива места не може да има, поне не на тая смрадлива планета, където живея... А сега панорама, мазните боклуци ще говорят и от мазните им устенца ще се сипе лой. Гаден бълвоч! Махни го тоя педалски мазник, че не издържам на усмивката му, нарочно го пускаш, за да ме дразниш.
Тя запрати в телевизора една от играчките на детето. Той се разсмя с глас, а малкият се учуди.
- Тати, мама защо се кара и плаче?
- Ще й мине.
И детето се засмя.
- Не мога да ви понасям. Утре ще поискате закуска, нали? Готово! Няма проблем. Макарони, кафенце, кирливите чорапи. Веднага! "Няма ли да ядем в тая къща?", заповядай, скъпи. Затова съм аз - една мърша и нищо повече. Ще се нагълтам с хапчета, ще си прережа вените, ще се обеся, ще се самоубия...
- Татко, хората нали не убиват?
- Не, татко.
- Само заради това дребосъче живея, само то настина има нужда от мен, на него съм му потребна...
- На мене ли, мамо?
- Да, миличък.
Седнаха в кухнята и запалиха по цигара.
- Днес разбрах какво е удоволствието да си жив. Тръпката да нямам стотинки да му купя мляко. Да им ходя на шибаната работа, да им уча малките копеленца, дето изобщо не те искат и не знаят защо са там, да слушам тъпотиите на изкукуригалите лелки, на двайсет и пет съм и не виждам какво по-различно ще е на четиресет и пет, освен че ще съм като тях. И за какво? Да броя последните стотинки. Тая мисъл ме смазва. И тогава пак няма да мога да си плащам сметките, пак ще ходя за час в седем и половина със смешните си стари дрипи и ще си лягам в девет... На двайсет години, а не мога да вдигна глава, да отскоча от земята... Абсолютно. Не разбираш ли - целият ми живот вече се е случил!
Мълчаха и пушеха. Дъждът ръмеше по прозорците. Той сложи едно дърво в печката и се загледа в огъня. Беше като жив, говореше му за слънчеви планини и топли морета.
Монологът "да бъдеш или не" приключи и започна следващият.
- За какво си с мен?
- Не разбирам какво ме питаш.
- Защо си с мен, глупак такъв, вече четири години? Какво търсиш при мен?
- Това не е сериозно...
- Това е най-сериозният въпрос. Какво ти давам, по-сигурен ли се чувстваш с мен, за да има с кого да си говориш ли? Или "заради детето"? Вече и секс не можем да правим. Трябва да минат седмици, за де се сетим.
- Няма да ти отговоря.
- Нищо не е имало, за да кажеш, че нищо не е останало между нас... Нищо не е имало. Наистина не проумявам какво правиш с мен. Светът е широк, животът ти е само един, какво те задържа? Чудя ти се...
- Обичам те...
- Браво, научил си си отговора. Всичко е наред, определените въпроси си имат определени отговори, точно като по часовник. Всичко ни е така. Дребничкото ни съществуване си има правила и ред. Не трябва да ги нарушаваме.
- Много хора живеят по-лошо от нас. Не знам какво искаш да чуеш.
- Може да бъркат по кофите, но сигурно си имат щастие... Искам да чуя истината, за какво си с мен?
- Вече ти казах.
- Да бе, знам. И аз ти повярвах.
В коридора изтупуркаха малките крачета. Вратата се отвори.
- Тати, мама още ли се сърди?
- На жените им става така веднъж в месеца, тати, ще й мине.
- Ела да ми помогнеш да направим камиона.
- Колко е хубаво, че толкова лесно можеш да го излъжеш, каза тя.
- Да, хубаво е.
- Детството е единственото, което си струва да изживееш.
- Защото после почваш да усложняваш всичко. Ти усложняваш всичко.
- А то просто ли е?
- Да, по-простичко е...
- Омръзнаха ми възвишените ти спокойни изказвания. Завиждам на спокойствието ти. Уж си страшно нервен, а най-невъзмутимо точно в три следобед заспиваш като пън. Удивително! Аз не мога така да се откъсна.
Той вдигна рамене.
- Какво, не искаш да се караме? Скоро не си ме удрял, време е...
- Да, спокоен съм. Белезите от ноктите ти още стоят. И още щом прекрача прага и те видя, ми се доспива. Депресира ме не тясната душегубка, ти ме натоварваш, вкъщи съм в постоянна депресия и затова спя. И съм нервен.
- Депресиран бил. Ти също ме натоварваш...
- И ходя на работа с удоволствие.
- А аз не.
Отново запалиха. В прозореца светеха прозорците на отсрещните блокове.
- "Вкъщи"! Това не е къща, това е едно гадно нещо, в което минава животът ни...
- Преди да се оженим, не предполагах, че си толкова злобна.
- Аз пък си те представях точно такъв.
- Какъв?
- Какъвто си. Всичко знаех предварително.
- Радвам се, че съм предсказуем. И кой е единственият възможен изход?
- Ти кажи!
По телевизията започна филм. От етажите се носеха миризми и звуци. Прозорците гаснеха един подир друг като свещички. Тя оправи леглата, сложи момчето да спи и му разказа чудна приказка. Заключиха вратата, измиха си зъбите и си облякоха пижамите. Не им се четеше. Не им се говореше. Слушаха дъжда и чакаха единствения възможен изход. И той ги чакаше тях.
(2) >>>
© Николай Фенерски, 2002
© Издателство LiterNet,
31. 12. 2002
=============================
Първо издание, електронно.