Все така съм тъжен, Люсиен!
Мисли странни, светли и нелепи
все така ми тегнат нощ и ден.
За света очите ми са слепи.
С буден поглед срещам съзорен
небосвода утром, с болка тъпа.
Колко те обичам, Люсиен!
Колко съм злочест, другарко скъпа!
Вечер сред тревожна тъмнина,
иде някой страшен и огромен,
с дрезгав глас вещай злочестина.
Ужасèн го слушам, Люсиен!
Но защо и твоя сладък спомен
като ужас висне върху мен?
© Димитър Бояджиев
© Издателство LiterNet, 08. 04.
2003
=============================
Публикация В: "Антология на българската литература", съст. Ст. Елефтеров,
С., 1977.