Веселин Стоянов - Моделът и неговият Художник

МОДЕЛЪТ И НЕГОВИЯТ ХУДОЖНИК
(седем ескиза към един портрет)

пиеса

Веселин Стоянов

ЕСКИЗ ЧЕТИРИ - ЖЪЛТО

Светлината бавно озарява ателието. Моделът седи на леглото, а Художникът се взира в огледалото.

ХУДОЖНИКЪТ: - Приказките и сънищата вълнуват по-силно от всичко правдоподобно. Може би те са истината, а ние сме несъществуващите. Сънят е личното приключение на душата ни. Ето сега те сънувам и сякаш за първи път виждам кожата ти, подчертана от фината черна коприна на дълга нощница. Леко приседнала на сатенените чаршафи, ти се взираш в мен с тихо любопитство, което в големите зелени очи придобива оттенък на изумрудена загадъчност.

Моделът се изправя и оставя нощницата да падне от раменете й, също като в спомена за Калиста Змелани. Остава гола.

МОДЕЛЪТ: - Ела до мен...

ХУДОЖНИКЪТ: - Повика ли ме или това бе звук от клокоченето на тъмната ми кръв.

МОДЕЛЪТ: - Тази, която бие в мрака на сърцата ни от поколения наред.

ХУДОЖНИКЪТ: - Виждам очите ти да се взират в моите съвсем отблизо и ми се струва, че ще мога да издухам облачетата златен прах от ретината.

МОДЕЛЪТ: - Начинът, по който гледаш устните ми, преди да ги вкусиш, ме подлудява.

ХУДОЖНИКЪТ: - Сластната хищност за плът зад леко притворените клепачи кара сърцето ми да се свива в прелестния ужас на любовна жертва.

МОДЕЛЪТ: - Дъхът ми се опива от кожата, която ухае на мускус.

ХУДОЖНИКЪТ: - Стегнатите зърна, нежните гънки на подмишниците, вдлъбнатините покрай шията, устните и цялата тази непозната топлина, която изпълва твоето тяло, ме влудява.

МОДЕЛЪТ: - Галя косите му, докато той дири с предутробна интуиция тайния спомен в моето тяло - фатален и невидим - спомена за неговата Смърт.

ХУДОЖНИКЪТ: - Обхождам с дъха си кожата на тази тайна, заслушан в неравното потропване на твоето сърце.

МОДЕЛЪТ: - Сега ще ме нарисуваш такава, каквато съм...

ХУДОЖНИКЪТ: - Миг по-късно вече приличаме на слепи гръцки богове, които опустошават с телата си неземните пасбища на Олимп.

МОДЕЛЪТ: - Усещам как прониква още и още в мен, а аз го насърчавам с ръце, бедра и устни. Острите ми зъбки дори не успяват да го захапят, а само маркират отделните части от кожата му, ръцете ми го притискат още по-нервно, краката го заключват, а тялото ми го поглъща... докато на мен ми се струва, че влизам в сребърен кафез, зад чиито решетки сластта избухва, без да открие брод, спасение и свобода за себе си, защото вулканът вътре, в самата мен, ме изгаря като божие наказание.

ХУДОЖНИКЪТ: - Няма Смърт...

(малка пауза, за финал след екстаза на любовна игра, в която душите се опомнят в отмалелите тела)

МОДЕЛЪТ: - Усещам се мъничка, момиченце, което иска да плаче, останало само сред грохота на непозната приказка. Отнякъде в мен нахлувахат звуци от нечувана песен, а душата ми на блудница обръща мокро от разкаяние лице към невидимия бог. Какво стана, кой беше този мъж и как облада не тялото, а душата ми... Не мога да повярвам, че седя така отмаляла, приведена, почти коленичила, затворила очи и слушам шумоленето на кръвта си, чиито тласъци са ритъма на нечутата песен. Усещам се топла, чиста, гола и бяла - запалена свещ пред този олтар, рисуван само за мен.

ХУДОЖНИКЪТ: - Струва ми се, че слизам по стълбите на гибелно блаженство към черната нощ на познанието за себе си.

МОДЕЛЪТ: - Кой си ти? Какво ми причиняваш? Ти си магьосник, ти ме омайваш... Какво ми правиш?

ХУДОЖНИКЪТ: - Не съм магьосник. Художник съм.

МОДЕЛЪТ: - Какво е художникът?

ХУДОЖНИКЪТ: - Животно, посочено от Бога да рисува. Мисля си, че докато се скита между хората, понякога Бог влиза нощем в тъмните къщи. Безшумно пресича пруста към схлупените одаи на бедните хижи. Даже си го представям как дълго се взира в книжната иконка, купена за два лева на някои панаир, под която виси кандилото, пълно с мухи. Представяш ли си, стои Бог в тъмното и се взира в едва огрения лик на Своя Син или Неговата Майка. После се обръща просълзен към люлката, слага пръст върху сбърченото чело на едноседмичното животинче, от което ще израсне човек, и казва: “Ти ще рисуваш!”.

МОДЕЛЪТ: - И защо ще го прави Бог!?

ХУДОЖНИКЪТ: - Това е единствената радост, която може да даде на бедните. Да си беден, и да нямаш утешението от красотата на света, е най-голямото нещастие.

МОДЕЛЪТ: - Майка ми беше бедна. И умря рано. Нито красивият свят, нито богатството на баща ми й помогнаха. Една сутрин ме повика при себе си и ми каза: ”Когато тръгне носилото от къщи към гробищата, няма да се обръщаш назад. Демоните лесно се сърдят, ако ги видиш, или пък си мислят, че говориш нещо лошо за тях и тогава ще направят живота ти нещастен.” Същият следобед умря. На другия ден не издържах и се обърнах точно когато излизах от голямата порта. Мислех си, че ще видя уродливи сенки. Видях само цъфналата вишня, безсмислено отрупана с восъчни цветове. Бяха матови, като лицето на майка ми. Никога не я разбрах. Страхувам се, че никога няма да разбера и твоята душа на пророк. Тогава плаках от унижение и срам пред живота, който ме оставяше сама сред мъжете на една къща.

ХУДОЖНИКЪТ: - Това, че разпознавам по-лесно тъгата и нещастието, не е дарба на пророк, а наказание...

МОДЕЛЪТ: - Говори ми още за Бога, а?! Ела, седни до мен. Дали ни гледа отнякъде?! Дали ще се сърди, ако те целуна.

ХУДОЖНИКЪТ: - Почакай, още не мога да осмисля това, което се случи.

МОДЕЛЪТ: - Аз те желая, проклетнико, искам да бъдем любовници.

ХУДОЖНИКЪТ: - Твоето желание към мен е сянка...

МОДЕЛЪТ: - О, стига... Не мога да повярвам, че божественото в теб е сякаш като от дете. Този купол на ателието, тези звезди от варак, прилепите, това разпятие, всичко онова, което ме омайва и изпълва със сладостна тръпка, е сянката на твоето желание. Още от времето на Калиста Змелани аз прозрях, че всички желания са сянка и човек става пленник на сенките.

ХУДОЖНИКЪТ: - Видях Смъртта да минава в огледалото, но аз не я познах, защото сънувах, изтръпнал от любов...

МОДЕЛЪТ: - А, може би, самата Смърт те е сънувала...

ХУДОЖНИКЪТ: - Не вярвам, че Смъртта има сънища.

МОДЕЛЪТ: - Спри. Не докосвай мрака. Вече съм сигурна, че утре ти ще ме разпънеш на платното, ще ме заключиш с боите си и ще туриш тънък тюл на лицето ми.

ХУДОЖНИКЪТ: - За да не може никой да пожелава устните ти...

МОДЕЛЪТ: - Какво по-истинско заточение от това?! Аз ти се предавам цялата, като робиня от пазара в някое пристанище, и ти никога вече няма да ме пуснеш. Портретът, който ще нарисуваш, ще бъде истинската аз, а тялото ми ще остане неговата сянка.

ХУДОЖНИКЪТ: - Страхуваш ли се?!

МОДЕЛЪТ: - Не, аз вече съм твоя пленница.

>>>

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.