Веселин Стоянов - Аутопия - смъртната умора на едно раждане

АУТОПИЯ - СМЪРТНАТА УМОРА НА ЕДНО РАЖДАНЕ

Веселин Стоянов

Смъртната умора на съвременния човек е трупана в гените му по време на разточителното развитие на цялата световна цивилизация. Самото развитие очевидно е протичало в питателния бульон на една Аутопия. Самата дума подозрително напомня думата “Утопия”, с която някога са свързвали началото на Пътя към човешкия Рай. Вероятно, за да я отдели от думата “Утопия”, Христо Карастоянов е обяснил Аутопия с напомнящото пътен знак уточнение: “другият път към ада”.

С което потвърждава правилото, че на човечеството непрекъснато трябва нещо да му се напомня.

Всичко, което се случва в тази книга, е толкова невероятно, че направо изглежда истинско. Героите са богове и носят непостижимите имена на богове. А, като едното нищо, може и да не е така. Възможно е дори героите да са обикновени поети с китари, които пеят “Бандера роса”, изправени пред взвода за разстрел, или литературни герои, обременени от невъзможната задача да скитат из дебрите на света, самотни и толкова далечни от книгите, в които живеят.

Това е книга за основната дейност на боговете, която, както става ясно, се състои в това: в продължение на дълги векове да се пилее Времето, докато дойде редът на онзи Ден, с главното Д.

В пет книги и един епилог Христо Карастоянов ни води из лабиринтите на истината за един ден, в който трябва да се случи онова, за което боговете, наричани “остаряващите”, са се готвели през цялото Време. А то не е по-различно от мечтите на поети и диктатори - боговете трябвало да извадят на бял свят едно ново човечество. Това ново човечество се състояло от индивиди, които наричали “опазваните”, защото наистина ги пазели от всякаква ерес, в едни катакомби, в ембрионалното състояние на полуидиоти, защото такава била задачата. Важно било да ги опазват от греховете на земята, които били станали много и онези катакомби били нещо като ковчега на Ной. Един ковчег под земята и строго охраняван от същества, които имали ужасяващия вид на увеличени под лупа насекоми.

Но през цялото време иде реч за тяхното освобождаване в необходимия Ден, след което пък всички вкупом да хванат пътя към Рая, защото новите хора нямало да познават греха на убийството.

Както е известно, всяка теория дава дефекти.

Тази тук - също.

Защото през цялото време из книгата се мотае най-важният Бог в йерархията на богове, герои и сенки, който трябва да бди над изпълнението на задачата и да бъде неин духовен стожер. Накрая се оказва, че той е глух.

Пък и как да не познаеш убийството, щом вече можеш да разглобяваш или сглобяваш автомат “Калашников” със затворени очи.

И в цялата тишина на това откритие гръмва внезапното авторово подозрение, че датата на Деня е именно 11.09.2001 г. след рождението на Христос, който впрочем също се мярка някъде из книгата. Става съвсем, ама съвсем ясно, че всичко онова, което сме го вършили, е било напусто, защото, както го е казал някой си: “Какъвто им е Бога, такива са им и Ангелите...”

И новите човеци бяха познали убийството.

Но това далеч не е най-големият кошмар.

Още никой, защото на Хермес (Бога, който притежаваше тайно от всички един курник!) все още му предстоеше да узнае най-важното: Всички мигове от човешката история и божественото битие са подредени като в решетка на кристал, взаимосвързани, оковани, без право на раздяла, защото всичко в историята на това човечество, включително и неговите богове и халюцинации, се случват едновременно.

В един и същи миг, но в различни пластове на Времето, едновременно горят Александрийската библиотека и препълненият с американски пленници “град-болница” Дрезден, атакуван първия път от 773 британски бомбардировача “Авро Латкастър” и после в още три атаки сринат до основи, превръщайки над 250 хил. души в пламтящи ангели.

В тази книга няма Любов.

Има само един бледен спомен за бели чорапки, които се раздалечават, заедно с коленете, за да улеснят нечие проникване. И ...това е то! Другото е проститутки, курви, с имена на богини или както там ги наричате. Любовта някак естествено, но по един тревожен начин не смогва да намери място и време за себе си, в един свят, в който смъртта и раждането се случват едновременно.

В такъв свят няма място за Любов...

А в свят, в който няма място за Любов, трудно ще се намери място и за хората. Това е светът, който ни притиска, преди да се измъкнем от утробата на кошмарите, схванати и уплашени, като новородено.

Христо Карастоянов се е заел с неблагодарната задача да акушира на това наше измъчено раждане. С ясната мисъл, че няма да получи наградата на Бабин ден, но ще усети великата радост, че някой се ражда и започва да диша, благодарение на това, че е прозрял халюцинациите на една Аутопия.

Христо Карастоянов. Аутопия: другият път към ада. Пловдив: ИК “Жанет-45”, 2003.