ЛЮБОВНИ БУЛЕВАРДИ
Веселин Стоянов
web | Белите полета на спомена
На Асен Масларски и Пламен Ставрев -
Хензел и Гретел в Омагьосаната гора!
Любовните булеварди - кой знае дали ги има някъде описани по тъжните карти на битието. За някого наистина може да са булеварди, с добре оформени посоки за движение, с приятни тротоари, където кокетно са наредени през равни интервали кестенови дръвчета. За други е твърде възможно това да са само малки и тихи любовни улички с павета, листа и огради, за трети може да са си просто любовни пътечки в парка или близкия хълм... Всеки си знае. Но сега си мисля, че най за окайване са онези, за които любовните друмища са случайни пресечки. Това наистина си е за съжаление.
Хората, които се движат по добре осветените булеварди, обикновено знаят къде отиват и как да стигнат до там. При тях всичко е премерено до най-незначителния детайл - скорост, спирания, посоки, дори неочакваните задръствания, които грижливо се избягват. Там влюбванията не стават случайно, там дори, мисля си, въобще не стават влюбвания, защото влюбването е рискова работа, то е непредсказуемо, тъй както любовта е също толкова безмилостна като смъртта. Така че сами разбирате - при тъй подредена и натъкмена работа, при така умно направени планове за любовен булевард, там може да се движиш само с лъскава лимузина и със сериозни хора, тях, сериозните хора не бива да ги мъчите с... любов.
Не мъчете и тези, за които любовните друмища са случайни пресечки. Това са хора, на които им е студено и винаги очакват от другия до тях да ги стопли. Те събират любовите си като дърва за огрев - колкото повече, толкова по-добре и по-топло. И все повече продължават да мръзнат. Подозирам тяхната тайна - сърцата им са порцеланови. И всичките до едно - пукнати. Винаги ще забележите на бялата им повърхност тъмния косъм на една пукнатина. Тя им пречи да звънят и да топлят душата и тялото. От какво са тия коварни пукнатини аз не зная, но си мисля, че е лошо, когато сам счупиш сърцето си - защо се обричаш на студ, клетнико, защо докосваш и другите с ледени ръце?...
Лично аз не крия симпатията си към лабиринта от любовни улички и пътечки в Омагьосаната гора на нашите чувства. Там много често ще чуем шепот, тих смях и целувки, възможно е и Джени, цялата в роса, да ни срещне в цъфнала ръж. Понякога е възможно да ни сепне и мълчание, защото там много често душите ни скитат с други души, сигурни в едно - че любовта е най-тъжната работа и все пак е прекрасно да обичаш. В тези лабиринти невидими ангели прелитат с тежки крила и тогава душата потръпва от хлад и любов. Там, в любовните лабиринти от улички и пътечки, ще срещнем и Малкият принц, който разговаря с Лисицата. В ръката му като свещ ще грее капризна роза, а огнения цвят на лисичата опашка ще бележи дирите им...
Вече казах, че аз лично си падам по омагьосаната гора на тихи улички и пътечки. Затова сигурно никога няма да се видим на умните и правилни булеварди, нито на студените им, случайни пресечки.
Ако все пак някога се видим с теб, любезни слушателю, с радост бих ти прошепнал:
”Добре дошъл в Омагьосаната гора!”
© Веселин Стоянов, 2000
© Издателство LiterNet, 10.
01. 2003
=============================
Публикация В: Веселин Стоянов "Белите полета на спомена", С., 2000.