МОЯТА ПЕЩ

Преди разкопчавах и захвърлях лятната риза,
без да мисля, че слънцето идва с пламтяща дивизия.
Без да мисля, че реката кипи като чайник захлупен
и не мога дори молекула от сянка да купя.

По-преди бях дъждовник сред луната на своята суша.
Бях оранжева човка на кос пред окото на круша.
Бях момчето с опърлени мигли и вежди,
пепел бях, но бях пепел с надежда.

За надеждата мислех със думи, които се къпят.
И очаквах как само след малко ще стъпя
от жаравата синя във студеното диво поточе.
Но устата изтече и животът до смърт се проточи.

Без да стана калугер, аз потънах в разтопеното расо.
И за църква избрах една риба и едно водорасло.
И сега им се кланям и ги моля за дъждовна минута,
и за тънка секунда, през която да мине кошута.

И трептя, и се лутам в маранята на спрялото време,
и приличам на човек, който къса растения.
И приличам на мравка, недокоснала хълма...
По-нататък е алено... Шепот... Никой... И мълния.

 

 

© Николай Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.09.2013, № 9 (166)