Николай Милчев
Огромна е разликата между това да издаваш стихосбирки и да издаваш книга. Можеш да имаш много стихосбирки, но да нямаш нито една книга. "Пощальонът на дъжда" е книга. Как се пише книга? Не знам. То идва с усещането, че си намерил нещо, което е абсолютно само твое и ти ореш на тази ивица.
Оформлението
"Пощальонът на дъжда" е оформена нехайно добре, тя е в хубавия смисъл на думата самодейно оформена, защото по този начин буди доверие, което заслужава. Буди автентичност, а не ужаса от красиво оформените книги, които те е страх да пипнеш. Аз никога няма да свикна с онези оформени като бонбониери книги, включително на световни писатели, които не мога да разпозная, като ги държа, и имам чувството, че ям едни и същи шоколадови бонбони. Оформлението на "Пощальонът на дъжда" според мен е толкова наивно и простичко, че ме връща в спомените за оформлението на книгите през 20-те години на XX век, където само текстът е бил важен.
Името
Неясна работа е какво е "пощальонът на дъжда". Мислех си, че това е чанта с невидими капки, прозрачен човек... Но може би пощальонът на дъжда е самата книга, тя е.
Структурата
Както лукса, както любовта и фиността, добрата структура на една книга е в това, че тя не личи изобщо. Ти я четеш и мислиш, че няма никаква структура. "Пощальонът на дъжда" има еднакъв тон и звук и той може да бъде чут. Може да не ти харесва, но книгата звучи единно.
Посланието
Това е книга за любов, обаче не е за любов. Книгата е за ахването, че любов въобще може да има може би. Не е ясно дали има любов, но го има ахването, че това е възможно. Ахване и предаване на любовта по онзи според мен много добър начин, свързан с природата, такъв, какъвто го познаваме от дълбока древност.
Езикът на поезията
Има много хубави книги, но езикът им не е поетичен, те не говорят този език. Много нескромно ще прозвучи това, което ще кажа, но аз мога да разчета този поетичен език и да го позная. Те са същите изречения, само че е нещо друго. Личи си, когато езикът е измъчен, когато е съчинен. Често пъти книгите приличат на пазарски чанти, които ги носиш. Носиш ги и като отидеш да си купиш нещо, тях ги няма, те са се разпаднали. В "Пощальонът на дъжда" думите си стоят на мястото и значат едновременно това, което значат, и нещо друго.
Книгата на Магдалена Абаджиева е река, само че не от онези планински реки, които аз съм гледал като дете, в които съм играл. Това е голяма, силна река, която поетесата съзерцава. Вероятно това е на подсъзнателно равнище от нейното русенското раждане, от русенския й живот. Така плавно върви книгата.
Пътят
От момента на своето показване, тази книга е невъзвръщенец, какъвто е и поезията. При нея няма връщане назад. И авторът няма защо да тръгва да я чака и да я връща. Защото тя няма да се върне, и единственият начин е да се отиде някъде пред книгата, да се търси заселване още по-далеч от книгата.
© Николай Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2016, № 12 (205)