ДАЛЕЧЕ

Вече двайсет години живея пиян
между сенки със замаяна милост.
Трезвостта е отдавна изпит океан,
който аз преминавам с камили.

Имах кръв, по-изящна от сърцето на нар,
имах име от милвани букви.
До везните на рими бях такъв аптекар,
че размесвах отрова с изкуство.

И лекувах пчелите, разболени от мед.
На монасите давах килии.
И осъмвах, затворен в прозрачен куплет,
между унес и дъх на стихии.

Не говорех, а дишах, както диша дете
до гърдите, осеяни с мляко.
Бях лозичката крехка, която расте
и която листото си чака.

Но светът не е чаша. И не е питие.
И пълзя като охлюв нагоре.
До устата ми свети едно колие
и със сребърен глас ми говори.

Този говор аз трябва да запомня добре...
За да може в онемялата вечер
тишината да трепне и така да умре,
че гласът й да тръгне далече.

 

 

© Николай Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.11.2007, № 11 (96)