ВИЕ БУРЯ
Вие буря безпощадна,
вятър яростно реве
и снежинки лудо падат
над заспалото селце.
Нощ злокобна, ден надвила
след жестоката борба,
гледа - бабичка се свила
тихо плаче за сина:
"Синко, синко, страшна буря
иска пак да те убий,
гроба ти със сняг затуля,
но бъди спокоен ти.
Аз съм тук и ще те пазя.
Теб загубих - гроба не.
Ти си, сине, във земята,
той е моето дете!
Тебе, синко, те убиха
лоши хора - зверове.
Бурята е по-човечна...
Ей я, спира да реве!"
Бурята разбра тъгата,
поклони се пред скръбта
на измъчената баба
и на майката света.
И на гробището пусто
млъкна вятърът свиреп,
вдигна се мъглата гъста
и притихна снежна степ.
Само черната забрадка,
що показва тежка скръб,
там, при оня гроб, дочака
да настане утро пак...
© Милош Зяпков, 2000
© Издателство LiterNet, 24. 02. 2003
=============================
Публикация В: Милош Зяпков "Събрани творби", Пд., ИК "Хермес",
2000.