* * *

web | Събрани творби

Тежи ми времето и тази самота.
Лежат мечтите ми пред мен като парцали.
Да хленчи мъж е, казват, срамота,
но да говори истина - едва ли.

Тежи ми времето. И гордостта
сама потъва в чашата горчива.
Не било лесно ти и младостта
да се окажете в одежди сиви.

И аз, и той, и всички като мен
мълчим - в съдбите нещичко ни куца.
Съветват ни и ние като в сън
послушни сме... А сме хайдушки внуци!

Тежи ни времето. И таз съдба
е като някаква ракия люта.
И чувстваме, че трябва ни борба -
да подсуши в душите ни барута.

Тогава времето едва ли ще тежи
с куршумените дни и нощи.
Смъртта край нас безшумно ще кръжи,
за да ни спомня, че живеем още.

 

Захвърлено за изгаряне.Спасено е от лелята на Милош - тета Янче, която нерядко е била първият читател на поезията му. Тя разказва, че той често хвърлял в печката изписани листове.

 

 

© Милош Зяпков, 2000
© Издателство LiterNet, 24. 02. 2003
=============================
Публикация В: Милош Зяпков "Събрани творби", Пд., ИК "Хермес", 2000.