БАРАКА
Един се побърка - край, суета,
друг беше за продан - продаде се.
А Цимох Свидарович живее си във Воркута,
във барака на улица "Правда".
Аз съм вече на градус и питам го:
- Чуй, диване,
що не стана разменна монета?
И Цимох сам се пита:
"Дали бих могъл, или не?" -
сякаш Хамлет се пита в момента.
Гледа той, но през мен и през глухата тъмна стена,
до ръба мътна чаша с домашна ракия налива.
Над бараката снежна виелица опва платна
и реве, и се киска лудешки, пиянски щастлива.
Върху печката ние, отдавна угаснала, спим.
И се будим - ненужни на хората, нито на Бога.
- Все едно ми е - казва - аз зная, че всичко е дим,
както искаш мисли. Най-добре - не мисли
много-много.
Протрезвял от дима се прокашля, притваря очи,
сивота се оцежда от сивия скреж на брадата.
И фъртуна вековна бараката блъска, фучи -
ту пирони кове, ту широко разтваря вратата...
© Уладзимир Някляев
© Янко Димов - превод, 2000
© Издателство LiterNet,
26. 01. 2004
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.