* * *
Гората стародавна, гъста,
на приказките свежестта,
ще смеля в себе си и дръзко
ще ги омеся със пръстта.
Дърварника ни ще споходя,
ще претършувам всичко... Знай,
което не успя народът -
ще изговоря аз докрай.
Аз ще постигна немотата
на крепостните ни деди...
Стихът ми - аскетичен, кратък -
девойка няма да влуди.
От грешките ще се пречистя...
Май по е тежко за поет
приятели да си измисли,
отколкото един куплет.
Срамът, безстрастен, ще се скрие
и в струните ми ще замре -
тогава никаква магия
не ще успее да ме спре
с неведомото да се боря
и срещу злото да вървя.
Ще съм спокоен, непритворен,
ще съм си вкъщи. След това
като листо в пръстта ще падна
на дните цар и на нощта,
и вятър ще отвее ада
на облаците и кръвта.
И туй, което предусетих -
в мен премълчаните неща,
аз ще предам на друг поет и
на друга ще предам душа.
1932
© Уладзимир Хадика, 1932
© Елена Алекова - превод, 2000
© Издателство LiterNet,
26. 09. 2002
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.