МОЯТА РОДИНА
Тя преждевременно е остаряла,
сякаш живее във сън мътносин.
И от косата й,
рошава,
бяла,
дъха чернобилски злобен пелин.
Тази жена на карбол ми мирише.
Свят й се вие,
залита встрани.
В рани лицето,
несигурно диша,
цялата в обриви
и синини.
Тази старица, почти глухоняма,
стиснала устни...
- Поне замучи!
Жест да направи,
но няма желание -
пръсти отпуснати, мътни очи.
Тази старица пред мен,
полужива,
пада безсилна
във моите ръце.
Страх вече няма
в очите й сиви -
болка до болка, сърце до сърце.
Моли ме:
"Сине,
мойте коси
само помилвай,
недей се гнуси."
Страда невинна
мойта Родина.
© Сергей Законникав
© Стефан Поптонев и Зоя Василева - превод, 2000
© Издателство LiterNet,
19. 09. 2002
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.