ГАРВАН
От болка душата ми стене,
превръща се в бяла мъгла...
Сънувам полето рождено
и гарван със черни крила.
Каква ли той мъка ми носи?
На камък, обрасъл със мъх,
по навик стар гарванът остри
на клюна си острия връх.
Той остри, а аз да изчезна
би искал навярно оттук.
В очите му черната бездна
от дъх ме лишава, от звук.
Но няма го огънят мрачен
в зениците, няма го там.
За другите заедно плачем
и всеки за себе си - сам.
1996
© Сергей Законникав, 1996
© Стефан Поптонев и Зоя Василева - превод, 2000
© Издателство LiterNet,
19. 09. 2002
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.