ОГЛЕДАЛО
1.
Във стаята става
и тихо, и пусто,
когато си тръгне оттам нежността.
Погледна ли пак в огледалото, чувствам,
че то отразява
цял век самота.
Защо все припомня това, като мина?
Блестеше окото на дългата свещ...
А стаята беше цъфтяща градина,
очите ми светеха с огън горещ.
Предълго мълчахме със тебе в тъмата.
Изпрати те роклята в крехкия мрак.
Не ща да повярвам -
добри непознати
оттука нататък ще бъдеме пак.
Това огледало
за теб ме подсеща,
когато за миг те забравя. Но знам -
там нашите профили пак ще се срещнат.
Дано да останат завинаги там!
2.
Признавам, странно е, но ето -
там слънцето се съхранява -
в стените чужди, а паркетът
във моя дом се заскрежава,
боя се да не се подхлъзна.
Стените чужди ме закрилят.
А в своя собствен дом все мръзна,
той сякаш пие мойте сили.
3.
В душата - порив възкресен,
щастлива музика, целебна.
А огледалото пред мен
повтаря времена вълшебни.
И ще възникне всеки миг
във тайнствените му предели
наравно с моя - твоят лик -
два лебеда, две птици бели.
Неволно сепвам се - мечти!
И музика. Все по-гореща.
Все по-отчетливи черти
и сякаш... погледа ти срещам.
Коса като река и здрач
на плещите ми тежко лягат.
През огледалото пробягва
свещта, а в гърлото й - плач.
1991
© Раиса Баравикова, 1989
© Зоя Василева - превод, 2000
© Издателство LiterNet,
02. 02. 2004
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.