* * *
Все още трепка вън крило,
все още ветрове не стенат,
но под небето от стъкло
разпалва кладите си кленът.
И вече виждаш есента
пред къщи, в двора на съседа.
Тя в бодрата си самота
не тайно, а открито гледа
и от очите й струи
замисленост добра, дълбока,
тъй както в чашата таи
покой водата бистроока.
Не стой посърнал и смирен!
Гората хвърля сянка ледна,
но в нея кладите от клен
бушуват с красота последна!
1986
© Михас Стралцов
© Христо Попов - превод, 2000
© Издателство LiterNet,
21. 02. 2004
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.