* * *
Сънувах извор в сън дълбок.
Високо слънцето стоеше
и птица, литнала възбог,
в пламтящите лъчи трептеше.
Тревите, клонките в реса
нашепваха в съня ми име.
Звънлив - на ручея гласа
откликваше със звучни рими.
И този шепот, този звън
изпълваха душата с трепет.
Не, казах си, не са насън
ни този звън, ни този шепот.
Дано навеки да звучат!
Навеки всичко да остане:
водата, слънцето, дъхът
на въздуха, лекуващ рани.
Аз този ден благослових
и извора, дошъл от рая.
И вгледан в него в унес тих,
видях - там твоят лик сияе.
Там сладост пих и нежен плам.
Съдбата знак ли бе ми дала -
аз от любов умирах там,
тъй както мре се при раздяла!
Защо ме прогори вина?
Защо тъгата ме задави?...
Не знаех още: не в съня -
изгубил бях те аз наяве.
1983
© Михас Стралцов
© Христо Попов - превод, 2000
© Издателство LiterNet,
21. 02. 2004
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.