УХАЖОРЪТ
Момо Капор
- Айде, ще метем! - извика сервитьорът в два след полунощ и обърна първия стол на масата.
- Да пийнем по едно у нас... - каза жената.
- Какво? - попита мъжът.
- Съпругът ми е в командировка.
Сложи длан на коляното й, докато го караше със своя малък фиат.
- Чакай... - каза жената и отмести ръката му.
- Имате хубав апартамент! - каза той, докато разглеждаше картините на стената.
Чуваше течащата вода през полуоткрехнатата врата на банята. Прехвърли плочите и сложи на грамофона Crying Time на Рей Чарлз. Намали звука и наля арманяк* в две чаши.
В този момент се отвори една врата и в дневната, зад чиито отворени прозорци шумеше нощта, пристъпи малко босоного момиченце в дълга розова нощница. В ръката си беше стиснало някаква детска книжка.
- Ей - прошепна, - ще ми почетеш ли малко?
- Какво?
- “Пепеляшка”.
- Добре! - каза. - “Имало едно време един добър човек, който имал хубава къща и прелестна дъщеря, за която правел всичко, каквото искала...”
Жената излезе от банята. Разтвореният халат откриваше влажната й матова кожа.
- Какво правиш тук? - попита тя момиченцето.
- Не мога да заспя... - отговори детето.
- Знаеш ли колко е часът?
Момиченцето не знаеше. Беше три и пет.
- Искам да ми дочете “Пепеляшка”!
- Марш в леглото!
- Остави я! - каза мъжът. - Ще я дочета. “...в многото дребни задължения й помагали мишките и птиците. Но когато трябвало да тръгва за бала, Пепеляшка се сетила, че няма нито една красива рокля.”
- О, Боже! - въздъхна жената и изпи на екс арманяка.
- “...Мишките вярвали, че тяхната приятелка е най-доброто и най-красивото момиче на света.”
- Хайде, стига толкова! - каза жената и си сипа още едно.
Той се загледа в дългите й загорели крака, а след това в момиченцето, което глезено каза:
- Искам да ми чете, докато заспя!
Той го улови за ръка и го отведе в детската стая. Седна на ръба на леглото, държейки книгата в скута си. Беше станало четири без петнадесет.
- “Преди много време в една далечна страна красива кралица седяла край прозореца в своя дворец и бродирала. Както бродирала, тя си убола пръста и три капки кръв паднали на снежнобялото платно...”
- Знам! - каза момиченцето. - Така се родила Снежанка!
- Ами като знаеш, защо не вземеш да заспиш?
- Искам да легнеш до мен!
- “Тогава Синята фея - той четеше, легнал до момиченцето, - се обърнала към Пинокио, вдигнала лъскавата си вълшебна пръчица и изрекла...”
- “Събуди се, кукло малка, аз с живот те дарявам - изрецитира момиченцето.”
Той не чу кога жената беше изключила грамофона. Беше измила чашите и изчистила пепелниците. Когато влезе на пръсти в детската стая, ги видя да спят двамата с разтворената книга върху тях.
Нощта развиваше бързо черно-бялата лента на зората. Събуди го в шест сутринта.
- Време е да си вървите!
Погали я по крака, но тя вече беше облечена.
- Добро утро! - каза той, прозявайки се.
Изпрати го до вратата, мушна ключа в тесния отвор и бравата щракна.
- Да Ви звънна утре?
- Утре стана днес! - каза тя.
Опита се да я целуне.
- О, Боже! - възкликна тя и врътна глава.
“Виж ти, брадясал съм!” - мина му през ума, докато прокарваше длан по лицето си, пресичайки улицата.
© Момо Капор
© Светла Рускова-Джерманович, превод от сръбски
© Гергана Иванова, редактор на превода
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.11.2007, № 11 (96)
Други публикации:
Славянски диалози (Пловдив), г. IV, 2007, кн. 7.