* * *
Прости, читателю, прости,
ако съм грешен аз пред тебе.
Не бе изящен моят стих,
не бе щастлив и моят жребий.
Тъй радвах се на пролетта,
пристигнеше ли в парка малък,
когато слушах през нощта
звън на цигулки и цимбали.
Струеше слънцето отвред -
и песента ми не отмина.
По-топло, светло бе наглед -
като в предпролет ясносиня.
Растях със пролетния ден.
И миговете светли помня.
Така бе скъпа ти за мен,
така добра, Родино моя.
До теб вървях и в теб открих
такова щастие, че всичко
бих дал - край някой извор тих,
край извор твой, да коленича.
Не за утеха, не, все пак...
Но вятър зъл се заизвива
и не възторг, а кишав сняг
засипва ридове и ниви.
Но изворите ти свети
аз не изгубих в сняг и вихри;
ни спря елакът да звънти,
ни твоят глас напевен стихна.
След кишата и немощта
изгря отново ден чудесен,
донесъл земна красота
и думите на нова песен.
1960
© Язеп Пушча
© Елена Алекова - превод,
2000
© Издателство LiterNet,
06. 07. 2002
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.