* * *
Където да погледна - преспи сняг.
Оскъден слънчев лъч, ленив и бавен.
Сега защо при мен се връща пак
човекът, който смятах за забравен?
Умирах сто пъти - и нощ, и ден.
Пръстта върху душата ми се слегна.
Защо тогава все стои пред мен
човекът, който исках да избегна?
Аз цял живот извръщах се назад,
аз цял живот прегръщах него нощем.
А толкова години ни делят!
И знам, че сто поне ще минат още.
Как вероломно пролетта цъфти!
На всеки стрък названието сричам.
Забравеният мъж - това си ти -
човекът, който чакам и обичам.
1987
© Яугения Янишчиц
© Зоя Василева - превод, 2000
© Издателство LiterNet,
13. 02. 2004
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.