ПРЕД ГРОБА НА МАКСИМ ТАНК
Звучи неговият глас...
Най-сетне съм вкъщи. Не помня
по-свиден от родния кът.
Иван, тате, мама и Домна,
и чичо Фадзей, тук лежат.
Любаша наблизо е също,
протягам към нея ръце.
Най-сетне сме заедно вкъщи.
Най-после - сърце до сърце.
Събрал ни е пристанът сетен,
на кея щастливи стоим.
Не съм нито Танк, ни поетът,
дори не съм просто Максим.
Измисляхме с вас псевдоними,
бе моят най-твърд псевдоним,
брониран - сърцето ранимо
да пази, духа уязвим.
А Женя си бях по рождение
и Женя се върнах у нас.
Тук сладкото майчино "Женя"
долавям отново аз.
"Женя" нашепва брезата,
която възпях неведнъж,
моето име гората
шепне нашир и надлъж.
Леност гората обгръща,
на хората гост само бях.
Почивам си тук. Аз съм вкъщи.
... Все още ли вие сте с тях?
© Анатол Вярцински
© Зоя Василева - превод, 2000
© Издателство LiterNet,
10. 01. 2004
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.