ИЗ "КРАЙБРЕЖНА ПОЕМА"
...
Преди да падне вечерта,
колко тъга
донася мъглата,
сивата мъгла
зад прозореца.
И колко
помрачняват
зимните дървета,
взрени
в зъзнещите по-натам
сред парка.
Преди да падне вечерта,
преди да ги погълне.
...
Самотата - така осезаема.
По големия булевард -
светлините неонови.
Вървим
едни срещу други -
крехки вселени.
Жена.
Погледът ѝ -
потъмнял от тъга, походката ѝ -
натежала от безсилие.
Ако можех
да я назова по име,
да я прегърна, да я заговоря...
Дали
щях да я утеша?
Ако можех да я утеша
и да тръгна, да продължа
през живота със нея,
да ѝ бъда сестра...
Вървим
едни срещу други -
крехки вселени.
Самотата - така осезаема.
...
Открай време - пристанище.
Открай време - стои на брега
в очакване жена.
В сърцето -
топлата усмивка на моряк.
В далечината -
кораб.
Нощта не прилича на никоя друга -
по-силно мракът вали,
любовта ѝ изпитва.
И жената
тръгва по вълните.
Тя тича и маха,
неуспяла да го задържи,
маха към кораба,
чиято едничка съдба е
да пътува.
...
Ето я сред полето отново.
Цял ден я учат да лети
птиците на зората.
Когато им стане близначка
с крилете си ще я прогонят.
Както прогониха него
в безкрая.
...
Вятърът затвори прозорца, а тя
искаше още
да чува гласа на птиците.
Вятърът затвори прозореца
и жената се заслуша.
В тъмното
тишината
сви гнездо в нея.
© Милка Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2020, № 10 (251)
Други публикации:
Милка Стоянова. Крайбрежен триптих. София: Ерго, 2019.