Мария Мерджова - Пробуждане

ПРОБУЖДАНЕ

Мария Мерджова

Слънцето отдавна се беше скрило. То се усмихна за последно. Прозя се, каза лека нощ и се зави с облаците. Звездите само това и чакаха, запалиха свещите си и започнаха да му пеят приспивна песен.

Луната забеляза това среднощно оживление и се качи в люлката си. Земята потъна в мрак. Само реките още бяха будни и не спираха да си шушукат помежду си за днешните си преживелици.

Луната потъна в меланхолия. Обърна лицето си към Слънцето, но то спеше непробудно. След това с досада продължи люшкането си. Звездите издаваха лек звън, полюшквани от вечерния вятър и не й позволяваха да заспи.

Вятърът въздъхна... Тежко му беше, все беше сам. Никой не му обръщаше внимание. Само птиците от време на време го гъделичкаха с крилата си. Всички го смятаха за досаден, а той всъщност беше толкова закачлив и никога не му се спеше.

Луната най-сетне протегна лениво ръка, похлупи нощната шапчица на главицата си и се унесе в дрямка.

Слънцето разтвори очи и пусна на воля лъчите си. Те леко помилваха Земята, за да я събудят. Облаците порозовяха. Звездите загубиха своите очертания и завистливо погледнаха Слънцето.

Земята оживя.