ПОЕТЪТ И ОТВОРЪТ ПО СРЕДАТА МУ
На Марк Странд
Гадеше му се от смъртта - тя го караше
да живее прекалено ясно, прекалено
напрегнато. Понякога му се струваше,
че го наблюдава и тогава
ставаше суетен, говореше
енигматични глупости по интервютата,
тайно изпъваше гръб и разкопчаваше горното копче на ризата.
После рисуваше острови, за да му мине.
Освен това тя беше небрежна - забравяше
свои бележки в чекмеджето с писмата му,
дописваше му страниците.
В задния план на мечтите си
често зърваше профила й - разбира се,
съвсем за кратко, пък и никога не е сигурно
какво си видял - тънка фигура
в топлата плитка вода на лагуна,
сред стеблата на палмите
(и той, като другите, садеше палми
в мечтите си).
Сякаш му махаше.
Може би се усмихваше.
Вероятно на себе си.
(Само
иска да ме разстрои.)
В ярост хвърляше остри думи към нея и
някои улучваха хартията, а други
се чупеха в огледалото.
А голямата тайна, празният отвор в гърдите му,
се разширяваше. Насаме, с разкопчана риза,
той го гледаше, опипваше боязливо ръбовете му,
надничаше в непознатия хоризонт отвътре и
напрягаше разум как да го прегради.
Всяка напречна мисъл отлиташе, всмукана
от смаляващата я тъмнина.
Тази вечер отворът
си беше на мястото. Смъртта
се подаде през него:
- Здрасти. Едно кафе?
(Значи все пак се върна.)
- Да, моля те,
черно.
© Кристин Димитрова, 2001
© Издателство LiterNet,
20. 04. 2002
=============================
Публикация в кн. на Кристин Димитрова "Поправка на талисмани",
С., 2001. очи срещу мене