Не стискай амулета с
излъскани краища - в него сега
няма сок.
Хората тръгват на зелено,
спират се на червено, но като цяло
потокът им си остава все същият.
Над клаксоните и опита
да си купиш билет от шофьора
се чува една по-голяма,
едва доловима музика.
Тя се сглобява зад паравана на паметта
като звуците на непозната дума -
след като си изслушал късовете,
след като вече не можеш да направиш
нищо.
Множество кухи ръце
свирят огромна симфония.
После си мислех за тебе
и как ръцете ти бяха измръзнали, въпреки че
напитките бяха сервирани и
залата се люлееше от черно-бели усмивки.
Студът пропълзя
и до моите пръсти.
Сега гледаш през предното стъкло
и си казваш: "Този,
който ме е изпратил,
забрави за мен, защото
станахме много."
И пак амулета. И пак
се надяваш да не е така.
Ами може би не е така.
© Кристин Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.11.2015
Кристин Димитрова. Сутринта на картоиграча. Варна: LiterNet, 2015.