ПРИСТАНИЩЕТО
Екскурзоводът
имаше театрално черно наметало и качулка.
Развеждаше ме из града, но той самият
май беше единствената му забележителност -
този град беше каменен и сив, като всеки град,
и ние криволичехме из ежедневните му улици.
Внезапно
екскурзоводът спря:
- Това е -
каза той и посочи с ръка -
пристанището.
И наистина, между къщите,
по средата на улицата
започваше океан,
толкова син, че преливаше в небето,
а водите му дишаха кротко
до върховете на обувките ми.
Една гигантска въздишка
се зароди някъде в средата на града,
премина като вятър през мен
и отлетя към хоризонта.
А-А-А-А-А-А-А-А-А-А-Х
Синьото я пое в себе си.
Чак тогава забелязах,
че екскурзоводът ми няма вежди
и че кожата му е твърде опъната,
ако изобщо я има.
Не виждах очите,
с които ме гледаше.
Помислих си: "Всичко е толкова грандиозно, тържествено, насред сивия град,
в тясната уличка, така красиво и неочаквано, толкова различно -
За мен ли е?"
(Него вече го нямаше.)
Няколко часа по-късно разбрах:
не е било за мен.
© Кристин Димитрова, 1997
© Издателство LiterNet,
29. 05. 2002
=============================
Публикация в кн. на Кристин Димитрова "Образ под леда", С., 1997.