ЕНТРОПИЯ НА БОЛКАТА
Когато Бог роди мъжа и жената,
те изплакаха като отхапаха от плода.
Болката бе непоносима - раздели се
божественото от роденото от Бога.
Раздели се мъката от копнежа по нея.
Бог се оттегли в мисълта за себе си.
Мъжът и жената не растяха еднакво
в себе си, но страдаха по един и същи начин.
Като млади познаха радостта и страданието
и ги описаха в душите си по два начина.
Когато пораснаха, забравиха за
написаното и то се вкопчи в себе си.
Извърши кръвосмешение и даде плод
в нови две понятия: страх и студ.
Беше тъмно, вечер, духаше пронизващ
вятър. Мъжете и жените се скриха в пещерата.
Чуваха рева на хищниците, трепереха
от белотата на скелетите в пещерата.
Всеки се затвори в тялото си и нарисува
на стените на първобитната си душа себе си.
Рисунките бяха обладани от самота и се
съвокупиха в стенописи на болка и надежда.
Надеждата изпълзя от пещерата и потърси
сродна душа, за да не бъде сама и самотна.
Нададе вик и роди словото, което бе звук
за себе си чрез другите, потърсени като себе си.
Като фон-нойманова машина, то
се множеше и умножаваше силата на звука.
Докато се превърна в черна дупка, състояща се
от безброй накъсани струни, свирещи себе си.
Мелодиите се оттеглиха на улиците, на площадите,
в домовете, в разговорите и родиха най-накрая мълчанието.
Не като пауза, между думите, а като думи
в тъканта на паузата. И болката бе завършена.
Бе съвършена, защото бе неуловима, невидима,
толкова раздалечена в пространството.
Хората вече нямаха понятие за нея и я приеха
като естественото състояние на материята и духа.
Болката най-накрая роди щастието. Дали като
щастие от нея или пряко нея, но то бе едно.
Остана недорасло, защото никой не искаше
да порасне, за да не се размножи.
И да се затвори в себе си, както всичко наоколо.
И да роди Бог.
© Ивайло Дагнев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2006, № 8 (81)