ПРОЗОРЕЦЪТ
Христо Карастоянов
- ...Ти изобщо слушаш ли ме какво ти говоря?!
- Не. Бях си дръпнал слушалката от ухото и си драсках тука едни човечета. Защо? Ти да не каза нещо важно през това време?
- Обяснявах ти, че като се обърне колата, пътища - много! Ама някой да ти е гарантирал, че и те няма да са били осеяни с малки камъчета? Долу! Долу ти казвам!
- Моля?
- На кучето викам! Качва се на дивана, пък не съм го къпал. Водих го на разходка и още не съм го... Долу казах!
- И кое, викаш, било таковано с малки камъчета?
- Пътищата! Другите пътища! Дето като се обърне колата - все са много!
- Е, защо с малки камъчета... Аааа, да, сетих се защо...
- Ти на колко си години бе, идиот?
- На колкото си искам!
- Е, тогава защо не се държиш като на толкова? Говоря ти сериозно!
- И какво е това, дето било толкоз сериозно?
- Ами сетих се, че... Някой там нали бил казал, че всички сме излезли от шинела на Гогол!
- А не е ли така?
- Бе така е, обаче някои тъй си и останаха с шинели. Ама на повечето шинели вече хастарът им - от коприна... Фу! Фу ти казвам!
- А... Разбрах те..., ама на мен в България си ми е добре! Аз от България не мърдам!
- И именно защото на такива като тебе им е добре в България, нашите деца бягат!
- А, ти пък защото много имаш деца...
- Нямам, ама можех да имам!
- Е... Кучето махна ли се вече от...
- Не ще говедото! Сигурно си мисли, че... Ти знаеш ли какво ще направя сега бе, ей, гад мръсна! Знаеш ли какво ще направя сега!
- Ще вземеш да го изхвърлиш, какво друго!
... Каза така, но чу как отсреща слушалката тресна захвърлена и как издрънча с всичка сила разбит прозорец. И чу онзи вик! Беше победоносен и щастлив, додето изтъня стръмно и секна отведнаж.
За миг стана тихо..., а после чу как кучето започна да вие.
Виеше на умряло.
© Христо Карастоянов, 2003
© Издателство LiterNet,
15. 07. 2003
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът печели Голямата награда на конкурса за кратка проза на Erunsmagazine и LiterNet 2003.