СТРАХ
Издъхва земята - остава без сили.
Като бик повален сред вселената.
Колач е човека - с брадва и шило,
дошъл на последното земно веселие.
Мирис на гнили треви и умряло
стига до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
но един е езика, а раните много.
Да не бяха пастирите някакви луди,
а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да съска фитила към земното царство.
А каква е съдбата днес на словесния
мъченик и родител на стихове -
да се кланя на хора по-малки от лешника
и да трепери от тяхното кихане.
Да живее раздиран от хиляди думи,
но да мълчи в тишината съсирена,
като свирка в ръката на лудия
и като Йона в корема на рибата.
Да седи в полумрака на своята стая
и да разплита небесната кошница,
или пък умрял - да отива към рая,
следван от дивото стадо доносници...
А когато затвори след него капака
тълпата свирепа, ноздри надула -
да гърмят небесата над гроба му, сякаш
боговете събарят вавилонската кула.
© Борис Христов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.10.2004
Борис Христов. Поезия. Варна: LiterNet, 2004
Други публикации:
Борис Христов. Честен кръст. София, 1982.