ПЛАШИЛОТО
Бяла е черквата - черна е нейната сянка.
В черната сянка - светят кръстове бели.
Бръмчи маранята в полето, а моята майка
върви край стените в тая тягостна лятна неделя.
Накъде, моя самотна светице, се щураш
и защо ли замесва кори и кокошката скуба?
Изпълзял върху камъка, само стария гущер
гледа една полудяла от слънцето пеперуда.
Мъртвите станаха рано - да се приготвят -
и сигурно вече из тъмните входове слизат,
защото и те са изпратили преди тях от живота
някой, комуто да носят хляб и водица.
Ако беше прозрачна земята, ти щеше да видиш
кой пие виното и бонбоните хруска...
Но едно черно плашило в къпините диви
е затворило дупките и никой надолу не пуска.
Това е, което остана от твоя пазител,
когато се счупи леда и той от дома се измъкна -
сам из подземните улици нощем да скита,
сам да се стриже и сам да се кърпи...
Трака отгоре света, като бръмбар съборен,
и звънарната дървена се опитва да стане.
А слетяла на двора, някаква сврака бездомна
разглобява оглушалата от години камбана.
Дай ръка - да излезем на пътя, където
човекът разгърден върви в развилнялото пладне.
Че както ти гледаш в тревата, а сина ти в небето,
някой ден може от ръба на земята да паднем.
© Борис Христов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.10.2004
Борис Христов. Поезия. Варна: LiterNet, 2004
Други публикации:
Борис Христов. Честен кръст. София, 1982.