КОРАБЪТ
По-далече оттук, по-далече от тъжната слава
в тоя град, като мида изхвърлен на пясъка.
Аз дочувам сърцето на кораба, който минава,
как тупти - и ме вика тръбата на моето щастие.
Духай, ветре - да догониме златното руно -
моряцте сигурно вече го тъпчат в чувалите!...
И настигнал огромната бяла муцуна,
аз се хвърлям да съхна върху мократа палуба.
Но защо няма никой на нея, къде са заминали?
Или спят и сънуват живота на сушата...
Здравей, капитане! Червен е носа ти от виното -
и при вас ли, дете на водата, е същото?
Заковавам със зъби езика и отново дълбая
път към брега, докато не достигна чертата.
И ето ги мойте приятели - разговарят с бръснаря,
а над тях като мълния свети бръснача...
И размахал весла, пак се хвърлям в дълбокото,
полудялата моя мечта да догоня -
по-добре е удавник в морето, отколкото
кръстоносец на сушата, паднал от коня...
И така - до брега и обратно - на кораба,
седем пъти на ден в тая пустош се блъскам.
Докато не остане от моето тяло съборено
една тъмна купчина от сълзи.
© Борис Христов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.10.2004
Борис Христов. Поезия. Варна: LiterNet, 2004
Други публикации:
Борис Христов. Честен кръст. София, 1982.