Пламена Гиргинова - Синята луна на един божествен луд

СИНЯТА ЛУНА НА ЕДИН БОЖЕСТВЕН ЛУД

Пламена Гиргинова

Бездомна тишина, бездънна нощ, абсурден свят, навярно от някого прокълнат. Металната врата хлопна - между Лудия и нормалния свят. Лудият беше луд за това, че мислеше различно от общоприетите норми, а нормалният свят беше нормален, защото се движеше в точно определените му релси. Стаята беше почти празна, като се изключат леглото, масата, столът, умивалникът и една дървена кутия без роля тук, нито пък в ъгъла. На стената беше написан следния куплет:

"свободна воля, всичко е на мястото си в тази стая
нищо не бива да премествам, ще изляза,
всичко е на мястото си в този свят,
нищо не мога да променя, ще заспя, но аз съм Луд."

Това вероятно беше от предишния Луд. Какво ли беше станало с него, да не би да беше станал нормален? На Лудия му бяха разрешили да си води дневник и да си вземе една книга с мисли. След седмица психиатрите проверяваха дневника и анализираха състоянието му.

Нощите носеха успокоение на Лудия. Тогава излизаше луна, която в нормалния свят не можеше да се види, но тук, зад решетките на лудницата, луната беше синя. Лудия я гледаше по цяла нощ и записваше в дневника си:

"Всички сме живи, докато можем да усещаме болката. Докато се страхуваме от смъртта. Всички сме живи, докато можем да полудяваме. Докато усещаме светлината в тъмното и чуваме плача на тишината в циничния присмех на умиращия ден".

След това прочиташе написаното и явно оставаше доволен, защото отваряше книгата и се зачиташе в ситно написаните редове:

"Аз не усещам болка, не ме е страх от смъртта, не виждам границата между светлото и тъмното, аз съм луд по рождение, тогава къде съм и какво съм? Накъде?"

Веднъж, когато гледаше луната, видя едно съвсем мъничко момиченце да седи там горе и да му маха. И то беше синьо, съвсем синьо като луната. Имаше щръкнала синя коса и големи зелени очи. Лицето му беше бледо синьо, гащеризонът и блузката му бяха сини на сини райета и карета. "Здрасти" - помисли си то със синята си мисъл. "Здравей" - помисли си Лудият. "Защо си затворен в тази глупава стая?" "Защото хората казват, че съм луд." "Но, ти не си луд, нали?" "Поне аз не се чувствам така". "Искаш ли да дойдеш при мен в моята синя градина?" "Дали ще мога?" "Разбира се, нали си луд!"

Тогава малкото синьо момиче протегна двете си сини ръце, разтвори решетката на глупавата стая и дръпна Лудия за крачола. Той скочи при нея и се огледа наоколо. Всичко беше синьо: дърветата, тревата, птиците, котките, локвите и синчеца, дори звездите.

- Това сигурно е Рая!

- Не, това е моята синя луна - каза то със синия си глас.

- Може ли да видя тази твоя книга с мисли?

- Разбира се, но тя не е моя, а на един човек, един писател Синьо Небесен.

- Харесва ми името.

Момиченцето разтвори книгата и прочете: "Смъртта иска да й даваш от живота си, когато престанеш да й даваш, тя ти взема живота!", "Вечността на миналото е равна на бездната на бъдещето".

- Но в тези думи има твърде много смърт и страх, смъртта не е толкова страшна, тя даже е синя. Виждаш ли, да умреш е толкава лесно, като да влезеш в друга стая, разликата се състои в това, че когато попиташ: "Къде са ми чистите чорапи?" - никой няма да ти отговори.

- Прости ми, че не мога да живея в приетата реалност.

- Това не е реалност, а твоята предопределена съдба. Тя може да бъде нереална, може да бъде и синя.

- Семето на всяко нещо е посято в неговото отрицание. От мрака се ражда утринната светлина, ненавистта се ражда от някогашната любов, но какво пониква от смъртта?

- Ражда се нов живот, нещо умира, за да даде път на някой друг.

- Значи предишният луд е умрял, за да дойда Аз?

- Той не е умрял, просто е станал син, Лудите не умират, нормалните не оцеляват. Лудите живеят извън времето и правилата, без тях нямаше да има нормални. Реалността е невъзможна без нереалните неща.

- А времето, безкрайността от време ражда скритото и скрива от очите всичко видимо и няма неочаквано.

- Остави времето, то е толкова старо, че не може да стане от люлеещия си стол.

- Значи ли това, че времето е спряло?

- Не, просто други тичат заради него.

- Значи ли това, че и аз ще стана син? А колко сини са сините? Твоите очи са зелени, защо не са сини, ти живееш на синята луна и трябва цялата да си синя?

- Да, но аз не живея вечно тук - след това тя се усмихна и избяга.

Чуваше се само шум от тичащи сини крачета. Санитарите, които минаваха на проверка през нощта, видяха празната стая. Щом влязоха вътре, намериха счупен прозореца от синьо стъкло и отворен дневника на Лудия. На него беше записано: "И в синя радост аз заспивам без спомен за миналия ден, сънищата със синя пепел ще покривам, а утре пак ще отлетят от мен." В доклада записаха: "Синьо Небесен стана син през нощта срещу деня и освободи глупавата стая."

Многоточия много висят в тишината, очакващи края недовършени думи. В такъв случай Лудия би казал, че животът винаги остава в тежест.

Дневникът на следващия Луд започна така: "В окото на луната се пропива сляпа самота и виждам - синьото момиче усмихва се на мен, божествения Луд".