Константин Димитров - Обичан съм, значи съществувам (3-5)

ЧАСТ ТРЕТА

Константин Димитров

ОПИСАНИЕ НА МЪГЛАТА

Там, където владее мъглата, никой не иска тя да се вдигне. В нея гласовете звучат по-дълбоко, а фенерите изглеждат като малки млечни слънца. Там всички посоки са отворени: може да се поеме в която и да е от тях, без да е от значение коя е вярната, защото всичките са верни.

В мъглата се чуват причудливи звукове, идещи като че ли от древните заклинания, a времената се сливат в едно единствено кълбо сладък захарен памук.

В мъглата никой не протяга ръце търсейки другия, но дори да го стореше и по погрешка да извадеше някому очите, това пак щеше да е без значение, тъй като никому не са нужни очи в мъглата.

В мъглата песните или са протяжно-тъжни, просмукващи душите със студена влага, или гротескни - като излезли от разстроено пиано.

В мъглата децата прохлипват уплашено, свити на кълбо. Никой няма да избърше тайните им сълзи, защото майките са весталки на мъглата.

В мъглата стонът на умиращите се носи поколения наред. Така се образува нестроен и злокобен хор, който живите слушат със страхопочитание.

В мъглата птиците няма нужда да летят: те ходят по земята, където намират изобилна плячка.

В мъглата тук-таме хората се срещат, разменят си шепнешком по някоя дума за мъглата и след това се разделят с облекчение. При някои от тези срещи те дори се сливат. Това им харесва за миг, но сетне стават и набързо се отдалечават в различни посоки: мъглата грижовно ги обгръща и скрива едни от други.

В мъглата никой за нищо не си спомня и никой никому нищо не казва, защото никой нищо не знае.

В мъглата няма нито огледала, нито писменост: те са безполезни.

В мъглата няма цветя, нито трева, нито живи дървета.

Смехът прилича на безмислено бръщолевене.

Единствената дума в мъглата е думата, означаваща мъглата. Когато хората отворят уста, за да я произнесат, от устата им излизат вълма от мъгла. По този начин мъглата се възпроизвежда.

Всеки върви дотам, докъдето мъглата започва да се разрежда. По това разбира, че се е объркал и веднага побързва да се върне по стъпките си.

Хората не знаят що е топлината и ходят голи. По тази причина повечето от децата умират съвсем малки.

В центъра на мъглата има един голям объл камък. Там най обичат хората да стоят, докосвайки го в приятен унес, без да се виждат едни други.

Други публикации:
Константин Димитров. Обичан съм, значи съществувам. София, 2000.