МИКЕНА
Разхлопани руини. Варовици одрани
катерят своя хълм обожествен в небето.
И в перспектива - слюдести отсвети от морето.
А въздухът се лее като в златисти бани.
Светлинен шемет... Сякаш разкошни полилеи
възникват мигновено, но пръснати веднага,
разлагат веществото на туй, което бяга -
къде? - където всичко неутолимо тлее.
Но хълмът си остава - оплешивял и ръбест,
с внезапен стрес пропадат руините-окопи.
Туристи: армия от Хектори и Пенелопи,
изкачват се и хлопат по гузната ни съвест.
Гъмжи горещината - тълпа от пеперуди...
Умът лови частици от заискрили тайни,
но между две частици нещата са безкрайни
сред гъстата окръжност от факти и заблуди...
И все пак магнетично - настръхнала и веща -
ужасно те увлича цветистата омара,
и сложното пространство на тази крепост стара,
магично се пречупва като през двойна леща.
И чувстваш осъзнато дълбоката извивка
на странното изкуство - да осезаваш тънко
онуй, което в теб е и усетно, и звънко,
открехващо дъха на човешката усмивка.
Микена е руини, но още е Микена -
това усещаш в тези варовици пустинни,
сред трепетните братства на чайки и маслини
и в бдението остро на знойната Вселена.
© Иван Теофилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.04.2004
Иван Теофилов. Сън или надмощие. Варна: LiterNet, 2004