НАД КАЛТА

web | Българска поезия от 60-те г. на ХХ век

В шупнала тиня нагазил,
корени вади, сади,
цял до ушите изкалян.
Сам от калта сътворен,
после на кал и ще стане.
Но през междинния миг,
докато още е жив,
той над калта все стърчи,
с педя макар, но над нея.
Смогва да се задържи,
колкото тя да го дърпа
и да му тегне надолу,
той да не затъва съвсем.
                    Диша.
                    Човек.

1967