ЛОШ СЪПРУГ

Андрея Илиев

web | Скици върху планшета

Димо бе голям местен началник, моабетчия, ловджия и естествено, със слаб ангел.

Веднъж с придворната си свита ударили диво прасе и останали да нощуват в една ловна хижа. Наизвадили юнаците винцето, сръчни майстори разцъркали на жаравата крехки пържолки... Зачервили всички гребените, попели песни - от "Македонско девойче", през "Горо льо, горо зелена" до "Радка-Пиратка".

По едно време Димо се сетил за последния си порок и попитал тежко:

- Гочо, бе! Нали твоето село е наблизо?

- Наблизо е, шефе - услужливо опънал врат Гочо Бутона - сто и петдесет сантиметрово човече с изхвръкнали като сливи очи и уши като орлови криле.

- Там нали има една хубава булка бе... Мария?

- Има Мария, шефе, булка е, ама чак пък хубава... - скептично свил устни Гочо.

- Хубава е, хубава. Разбираш ти от жени, колкото прасе от кладенчова вода.

- Не разбирам, шефе. Хич не разбирам.

- А така. Иди я доведи.

Гочо Бутона послушно се изнесъл навън. Духът на компанията видимо се вдигнал: някои започнали да правят графика кой след кого ще е след като Димо се умори... Булката е ячка, знаят те - ще се умори.

След час Гочо се върнал сам. Пристъпил от крак на крак зачервен от зимния вятър.

- Що си сам, бре? - ядосал се не на шега Димо, настроен вече на друга вълна.

- Тъй де - що не я доведе? - повторили като сърдито ехо и другите.

Гочо свалил калпака си и вдигнал рамене:

- Мария е съгласна, ама мъжът й не я пусна...