ИСТОРИЯ С ШПЕКОВ САЛАМ

Андрея Илиев

web | Скици върху планшета

На опашката за пенсии говореха най-вече колко трудно се живее с тия пари или за някоя далавера, напълнила гушата на еди-кой си. Второто обикновено се проточваше повече - всички знаеха как се прекарва месец на празни черва.

Сивият, сбръчкан мъж, облечен в зелен военен шлифер без пагони, такъв панталон с изваден червен кант отстрани и кафяви половинки с изтъркани подметки, винаги мълчеше. Понякога очите му пламваха, друг път устната му потреперваше. Или клатеше глава, но това можеше и да е тик.

Веднъж, след поредната разнищена далавера, той не се сдържа и започна нервно:

- Какви будали сме били... Какъв будала съм бил... Зададеше се празник и командирът рече: "Йорданов, виж там оправи нещо за банкета." И аз какво - заповед. Отивам при артелчика и вземам от него две щафети шпеков салам. Качвам се на москвича и право у винпрома. "Има ли ракийка?" - хиля се на портала. А те: "Само с мезето сме кът". Давам им шпека. Те качват двайсетина шишета.

Оттам пак на москвича и към "Родопа". "Има ли мезе?" - питам. А те: "Само пиенето е кът". Вадя пет бутилки. Те качват десетина щафети шпеков салам.

Връщам се в поделението и първата ми работа е да върна на артелчика двете щафети - да не подядем войниците. И правим банкета с другото... Какви, какви будали сме били...

Опашката мълчи, замечтана за онова време, когато можеше да ядеш шпеков салам и да си честен...