НАРЕЧЕНСКА ТЕРАПИЯ
Андрея Илиев
Хванаха ме накрая на службата и мен нервите. Клепачът чука като мигач, ръката виси като орлово крило, а кракът трепери навремени като куче през януари. Докторите викат:
- За Наречен си, господин полковник!
Вземам карта, сбогувам се с жената. Тя скимти сякаш заминавам за Чечня. И загрижено се моли богу: "Дано не те хване СПИН."
След това влак, автобус, повървях пеша по едни стълби. Портиер, рецепция. Строга наборка с набръчкан като костенурка врат отсича:
- Осма стая.
Отивам. Обаче съквартирантът го няма и вратата е заключена. Чукам. Чакам. Обикалям... Чукам. Чакам. Обикалям... Половин час.
Един ме пита. Втори съчувствено вдига рамене. Трети псува. Четвърти...
Първият по едно време пак се яви:
- Що не вземеш резервния ключ от рецепцията?
Кешки да не бях го послушал!
Боцна ключ в бравата, завъртя. Аз чакам вече натоварен с куфарите. Отвори, направи крачка напред. После изхвръкна като коркова тапа и блед, ама блед! Сякаш змия го гонила. Дръпна яката на фланелата си и удари две мазни храчки в пазвата си. И едва успя да промълви:
- Жена...
Почесах се по врата:
- Абе да не са ме сложили погрешка в дамска стая?
А оня:
- Не, бе. Под жената имаше мъж.
И пак две храчки в пазвата: пу, пу...
- Чукат ли се? - облещих се аз.
Оня вече се бе посъвзел:
- Глупости. Правят терапия.
© Андрея Илиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.11.2001
Андрея Илиев. Скици върху планшета. Варна: LiterNet, 2001