СПОМЕН ЗА ИКОНА
Нали ти си спомняш, мамо,
ония нощи: аз и ти
край газената стара лампа
във къщи сам-сами седим.
Разпръснали се бяха всички:
животът - вятър, те - перца.
При теб останал бях едничък -
най-малкият от пет деца.
Бе пусто и уютно... Тихо,
ту тъжен, ту възторжен аз
четях "Овчарчето Калитко"
почти като артист на глас.
Ти кротко слушаше. И тежко
въздишаше... За сняг и студ
чорапи топли ми плетеше
с ръце, напукани от труд.
А тази черна селска прежда,
уж също грубичка на вид,
бе тъй измъчващо ме нежна,
защото виждах: не върви
все гладко, ами се закачва
за всеки пръст като за трън.
А на стената в полуздрача
като видение насън
висеше, вечна, с власт безспорна
над стаята и над света
иконата на Богородица
в ръце с невръстния Христа.
(оригиналът е написан около 1983 г.)
© Стефан Стоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.09.2018
Стефан Стоянов. Поезия. Варна: LiterNet, 2018
Други публикации:
Стефан Стоянов. Влажен климат. София, 1985.