СЛЪНЧОГЛЕД
Коя от тези мравки е довлякла преди време
огромното и черно зърно? И дали е знаела,
че мъкне не храна на крехкия си гръб, а семе,
затворило в черупката си слънчевите тайни?
Как строгите пазачи са я пуснали да влезе
и как из тесните подземия се е промушвала,
докато стигне слънчевия склад? От тази тежест
на нея, без съмнение, ѝ е дошло дошло до гуша.
Но семето покълнало... И крехкото растение
стените на мравуняка разпукало със корен.
А мравешката армия редиците си стегнала
с рушителя на мравешкия свят да се пребори.
Растяло стъбълцето - слънцето го теглело,
обгърнало с лъчите си главицата му нежна.
И ето го: полюшва се самотен слънчогледът
и в неизбродното небе замислено се вглежда...
Пълзят по него мравки: не е свършила войната
и те към слънчогледовата пита се насочват -
опиянени стигат своя космос. А тревата,
в която досега се лутаха, изглежда толкоз жалка!
Ала къде е мравката, виновница за всичко?
Тя заслужава почести най висши и безсмъртие.
И приживе тук паметник те биха ѝ издигнали.
Но сигурно е екзекутирана престъпницата.
Неразгадали тайните, щастливите потомци
по сбитите зърна - площад павиран - маршируват.
Но зрее слънчогледът и зърната като бомби
се ръсят безпощадно и над другите мравуняци.
10 септември 1987 г., четвъртък
© Стефан Стоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.09.2018
Стефан Стоянов. Поезия. Варна: LiterNet, 2018
Други публикации:
Стефан Стоянов. Кръвта на гълъба. София, 1990.